Беше малко късно и той веднага влезе в заседателната зала. Съдийското облекло му приличаше, да имаше и сива перука, меч и табакера, щеше да е съвършен образ от осемнадесетия век — жалко, че се беше родил толкова късно!
След заседанието той изми от себе си своеобразния мирис на съдийски мантии, пергамент, гуми и блажни бои, който някакси е свързан със законите, натопи цялата си къдрава глава в легена, изтърка си яката с кърпата за лице и тръгна със запалена цигара към Темза. Беше към седем часа. Тъкмо по това време вчера се бе качил във влака и видял образа, който оттогава вече не искаше да го остави. Не можеше да се правят посещения по седем часа! Но можеше да мине по Бъри Стрит на път за клуба!
Той мина покрай един обущарски магазин, дето се канеше да поръчва нещо и помисли: „Къде ли купува тя?“ Нейният образ стоеше пред него като жив, облегнат в ъгъла на вагона или вече в колата, с ръка, сложена в неговата. От нея лъхаше аромат на цветя и на дъждовен вятър. Пред една огледална витрина той спря, без обаче да вижда отражението на намръщеното си лице, с изгаснала цигара между устните. Той тръгна по-бързо, стигна до Бъри Стрит, усещайки някаква странна слабост в краката си. Никакви саксии с цветя пред прозорците на Уинтоновата къща, само номерът и биенето на сърцето му го направиха да я разпознае между другите. Минавайки от там в друга улица, той се почувствува зле настроен. Като стигна в клуба си, влезе в библиотеката, която беше в най-празната стая, приближи се до полицата с френски книги, взе „Тримата мускетари“ и седна с гръб към вратата. Любимият му роман щеше може би да го сгрее. Обаче той не четеше. От там, дето седеше, с един хвърлей на камък би могъл да достигне мястото, дето беше тя; да не бяха стените, би я достигнал с гласа си, би могъл да я види. Колко глупаво! Една жена, която беше видял само два пъти… Глупости!…
— Пет! Три момичета — три момичета! Знаете ли това стихотворение от Доусон: По моя си начин, бях ти верен, Чинара! По-хубаво е от Верленовите, с изключение на „Les sanglots longs“. Какви са картите ви?
— Дама. Обичате ли името Чинара?
— Да. А вие?
— Чинара. Чинара. Да-а… Звучи като есен, падащи листа на рози, суха шума.
— Добре! Оси, мирно! Не хъркай!
— Ах, горкото куче! Оставете го! Сечете за мене. Ах, една карта падна!… — Коляното й докосна неговото…
Книгата падна от ръцете му — той се събуди.
По дяволите! Безнадеждно! Той се сгуши в креслото, задрема и след няколко минути спеше вече дълбоко, без сънища.
Два часа по-късно, един от приятелите му, който търсеше развлечение, го видя и се спря ухилен пред него, гледайки къдравата коса и лицето, което сега приличаше на това на някое малко момче. Той бутна леко стола и Съмерхей се стресна, помисли: — Какво? Къде съм?
Над ухиленото, лице насреща му се носеше друго, прекрасно. Той се разтръси:
— О, дявол да те вземе!
— Извинявай, драги.
— Колко е часът!
— Десет.
Съмерхей измърмори нещо неразбрано и се обърна на другата страна, но не можа да заспи, а виждаше все нейното лице, усещаше докосването на топлата ръка, облечена в ръкавица.
III
В петък в операта даваха „Кавалерия Рустикана“ и „Палячи“; освен „Фауст“ и „Кармен“ единствените опери, на които Уинтон не заспиваше.
Очите на жените когато не се вглеждат, виждат повече от тия на мъжете. Джип съгледа Съмерхей; преди той да я види, тя го видя като дойде, стиснал шапка до бялата си жилетка и озъртащ се, като че търси някого. Когато седна, тя можеше да вижда добре профила му и приковавайки погледа си върху него, си мислеше дали би могла да го накара да се обърне. Тъкмо тогава той я съгледа. Тя се смути като усети, че след тоя първи поглед й се иска още един. Дали ще му хареса нейната рокля? Добре ли е вчесана! Да не си беше мила главата тая сутрин! В антракта тя не се обърна, докато не чу гласа му:
— Добър вечер, господин майор!
Уинтон вече беше чул за срещата във влака. Искаше му се да пуши, но не желаеше да остави дъщеря си сама. След като размениха няколко думи, той стана.
— Седнете на моето място, Съмерхей, за една минута. Ще изляза да изпуша една цигара.
Съмерхей седна. На Джип се стори, че залата и хората изчезват и те двамата са пак в железницата сами. Имаше само десет минути да се порадва на неговия смях, сама да се засмее, да бъде любезна към него. Те бяха приятели.