За нейното морално и духовно развитие Уинтон се грижеше не особено, то спадаше към ония неща, за които не се говори. Външните форми, като например ходенето на черква, трябваше да се спазват; на обноски тя трябваше да се научи по възможност чрез неговия пример; за останалото трябваше да се погрижи природата. Неговото становище беше наистина мъдро. Джип четеше бързо и с алчност, но забравяше това, което бе прочела, и, макар че бе погълнала всички книги от малката Уинтонова библиотека, включително Байрон, Хуайт, Мелвил и Хумболдтовия „Космос“, те бяха оставили малко следи в нейния дух. Старанията на нейната възпитателка да пробуди у нея религиозно чувство нема̀ха успех, а със своя инстинктивен скептицизъм Джип постави интереса на свещеника в категорията на всички мъже, които познаваше. Тя усещаше, че му е приятно да я нарича „моя мила“ и да я тупа по рамото, и намери, че това удоволствие е достатъчна награда за неговите старания.
Скрита в малката и тъмна стара къща, дето само яхърите бяха модерни, три часа далеч от Лондон и около тридесет мили от големия свят, тя не бе възпитана модерно. Два пъти в годината Уинтон я завеждаше в града и я оставяше у неженената си сестра Розамунд. Тия седмици засилваха нейния вкус към хубави рокли и страстта й към музика и театър. Обаче тя бе изцяло лишена от два главни елемента, които дават храна на модерното момиче, — разискванията и спорта. Единственото духовно влияние в нейните младежки години произлизаше от горещата й любов към баща й. Усетът за форма, който бе присъщ и на двамата, възспираше всяка проява на чувство, но да бъде с него, да върши нещо за него, да се възхищава от него, да го чувствува съвършен и, тъй като не можеше да носи същите дрехи и да говори със същия отсечен, решителен и спокоен глас като него, да намира дрехите и гласовете на другите мъже неприятни — това беше за Джип най-скъпото на света. Ако бе наследила неговото тънко чувство за форма, то тя тъй също бе наследила и способността му да съсредоточи наклонността си само върху един човек. А тъй като само нейното общество го правеше наистина щастлив, то от нейното сърце бликаше постоянно един нестихващ поток от любов. За нея безграничната любов към един човек беше тъй нужна, както за цветята сокът в стъблото, безграничната любов на един човек й беше потребна, както слънцето за цъфналите цветя. И Уинтоновите понякога чести ходения в града или другаде, се отбелязваха със спадания в нейния барометър, който обаче след неговото завръщане веднага се издигаше.
Само една част от нейното възпитание не беше занемарена — развитието на вроденото у нея съчувствие към бедните. Без да се интересува за социалните проблеми, Уинтон имаше по природа щедра ръка и отворено сърце за селяните из околността, но не обичаше да се меси в живота им. Така Джип, която не влизаше без покана нито в една къща, често чуваше; „Влезте, госпожице Джип!“, „Влезте и седнете, миличка!“ и много още приветливи думи дори и от най-лошите и закоравели типове, на които бяха приятни нейното хубавичко лице и нейното участие.
Така изминаха единадесет години и тя стана на деветнадесет, а Уинтон на четиридесет и шест. После, под закрилата на своята възпитателка, тя отиде на ловджийския бал. Нейната рокля, съвършена по кройка, не беше бяла, а бледожълта, като че ли вече беше ходила на балове. Тя притежаваше Уинтоновото чувство за елегантност, дори в по-голям размер от него, както бе свойствено на нейния пол. С тъмната си хубаво вчесана коса, открития за пръв път врат, наистина бягащия поглед и съвсем спокойното си държане, сякаш съзнавайки, че движение и светлина, алчни погледи, приятни думи и възхищение са нейно право — тя беше по-красива, отколкото Уинтон беше очаквал. На гърдите си носеше китка от циклами, които той й беше доставил от града, едно цвете, чиято миризма тя много обичаше. Гъвкава и деликатна, възбудена, с всяко свое движение, с всеки свой поглед тя му напомняше за оная, която бе срещнал на такъв един бал. И с държането си той издаваше на света гордостта, която изпитваше.