— В Националната Галерия има една картина, която искам да видите, — каза тя, когато той си тръгна.
— Да отидем ли заедно? Утре? По кое време? В три?
Тя усети, че се изчерви, че е хубава. После той си отиде. Баща й седна до нея и тя го бутна, страхувайки се да не се издаде, по ръката.
— Татенце, виж оная фризура на втория ред. Нали е много хубава?
Оркестърът засвири увертюрата на „Палячи“. Следейки покъртителната проста история, Джип сега я разбираше не само от естетическата й страна. Бедната Неда! Бедният Канио! Очите й се наляха. Тя чувствуваше в тия образи на трагикомедията страстната, много бързата, буйна, сладка и страшна любов.
La commedia е finita!
Като си обличаше палтото, очите й потърсиха Съмерхей. Тя се помъчи да се усмихне, но не можа, откъсна погледа си от него и тръгна след баща си.
На другия ден тя закъсня не от кокетство, а защото се боеше да не се покаже много усърдна. Съгледа го веднага до колоните, забеляза промяната в лицето му, когато я видя. После го заведе направо при картината. Шапката му и модерната яка не засилваха наистина приликата, но все имаше такава.
— От петнадесетата си година имам копие от тая картина. Виждате ли от кога ви познавам?
Той я погледна втренчено.
— Така ли изглеждам! Сега нека намерим вас!
Джип поклати глава.
— Ето там най-любимата ми картина „Смъртта на Прокрис“… Учуденото лице на Фауна, затворените очи на Прокрис, кучето, лебедите, тъгата по нещо, което е могло да бъде.
— Което е могло да бъде! Хареса ли ви „Палячи“ вчера.
— Мисля, че много го изживях.
— И мен така ми се чини. Наблюдавах ви.
— Да загинеш от любов ми се чини ужасно. А сега, покажете ми вашите любимци. Но мисля, че съм ги отгатнала.
— Да видим!
— „Адмиралът“, например.
— Да. А другите!
— Двете „Белини“.
— Вие сте страшна истина.
Джип се засмя.
— Вие искате решителност, яснота, багри и финес. Така ли е! Ето още един от моите любимци.
Това беше едно малко разпятие от Да Месина — висок тънък кръст, един слаб скромен страдащ Христос, като жив в ясната потъмняла местност.
— Това ме трогва повече от големите, идеализирани разпятия. Чувствувам, че така трябва да е било. А тия тук! Не са ли чудесни.
Той кимна, но очите му казваха:
— Ти си такава!
Прекараха два часа между картините, почти сами както тогава във влака. Тя не му позволи да я придружи и Съмерхей остана неподвижен до колоните. Слънцето грееше, гълъби си чистеха перата, хора минаваха по площада, изглеждаха черни и тънки пред лъвовете и грамадните колони. Той не виждаше нищо от всичко това. Тя беше различна от всички, които бе познавал до сега. Различна от жените и момичетата от обществото и от ония от другата класа. Не беше и от модерните, студентки или равноправки! Не приличаше на никоя. А той знаеше толкова малко за нея! Не знаеше дори дали наистина бе любила! Къде беше съпругът й, какво значеше за нея?… „Рядката, нямата, неизразимата тя!“ Когато се усмихва, когато очите й — но не, очите й бяха тъй бързи, че той не можеше да погледне в тях! Колко хубава беше като разглеждаше картините усмихната! Да би могъл да целуне устните й! С въздишка той слезе по стъпалата и тръгна по преката улица. Лондон му се чинеше празен! Утре — ах утре! Ще може да я посети!…
IV
След това неделно посещение Джип седеше пред една ваза с хелиотропи и си припомняше откъслеци от разговора.
— Госпожо Фиорсен, кажете ми нещо за себе си.
— Какво искате да знаете.
— За брака ви.
— Направих страшна грешка. Против волята на баща си. Не съм виждала съпруга си цели месеци, няма да го видя никога, ако зависи от мене. Стига ли ви това?
— Не го ли обичате?
— Не.
— Не можете ли да се освободите?
— Развод! Пфу! Не бих могла.
— Разбирам — ужасно е!
Той бе стиснал тъй силно ръката й!…
Тя зарови лицето си в цветята, после седна пред пианото и засвири. Когато баща й се върна, тя още свиреше. Последните месеци прекарани с дъщеря му го бяха подмладили, направили по-елегантен, сивата му коса по-лъскава.