Той влезе в парка Сен Джемс, мина край езерото и се запъти към тяхната пейка. Тя вече беше там. Никакво колебание вече — ще й каже!
Тя беше облечена в жълта като царевица рокля и седеше облегната назад, с кръстосани крака, едната ръка облегната на дръжката на чадъра й, лицето й полускрито под голямата шапка. Съмерхей отиде направо към нея.
— Джип, това не може да продължава повече. Вие знаете, че ви обожавам. Ако не можете да ме обичате, трябва да замина. Джип, искате ли да замина?
Тя направи едно слабо движение, сякаш протестираше, и отговори съвсем низко:
— Разбира се, че не искам. Как бих могла!
— Тогава вие ме обичате!
— Почакайте моля ви! Почакайте още малко. Като се върнем, ще ви кажа.
— Толкова дълго?
— Един месец. Не е лесно за мене. — Тя го погледна. — А сега ни дума повече за това, моля ви!
Тая вечер в клуба, през дима на цигарите, които пушеше една след друга, той виждаше лицето й, както го бе издигнала към него за миг, и се чувствуваше ту в рая, ту в ада.
VI
Вилата с балкони, построена за един художник, приятел на леля Розамунд, имаше градина с един бор, който сякаш се беше заблудил насам от разположената отзад гора. Къщата стоеше самотна на една низка скала, под която в меки вълни се простираше крайбрежието.
Когато Джип гледаше ноще от спалната си, чинеше й се, че е единственото същество на света. Набърченото, сребристо море, самотният бор, студената луна, тъмносиньото небе, плясъкът на вълните по каменистия бряг, дори хладният, солен въздух изглеждаха самотни. И денем, в маранята, когато острите морски треви едва се помръдваха и чайки грачеха и прелитаха низко над водата — всичко изглеждаше като някакъв сън. Джип се къпеше и скоро почерня като малката си дъщеря, обаче чувствуваше някакъв яд към тоя щастлив живот през летните дни, към чайките, слънцето и вълните, към далечните, бели платна, огряните от слънцето, неподвижни борове, към небето, което се смееше, бърбореше и играеше, към Бети и другите слуги, към целия тоя живот, който изглеждаше тъй прост, и без мъки.
Всеки ден очакваше пощата с нетърпение. Но неговите писма можеха да бъдат четени от всякого. Сега, когато беше далеч от нея, дали нямаше да види, че най-доброто е да скъса с нея, да я забрави? Всичко още лежеше пред него, възможно ли беше да продължава да желае само нея, пред която вече нямаше нищо? Нямаше ли да й го отнеме някое синеоко момиче със светло кестенява коса? Какво тогава? Щеше ли да е по-зле отколкото преди? Ах, толкова по-зле, че тя не смееше да помисли за това!
После, цели пет дена не дойде никакво писмо. И тя почувствува все по-силна болка, копнеж и ревност, съвсем различни от възмутената гордост, когато бе сварила Фиорсен с Дафне Уинг преди толкова много време. Когато на петия ден раздавачът донесе само една сметка за обущата на малката Джип и една карта от леля Розамунд, която беше отишла с Уинтон за ежегодното си лечение в Харогет, сърцето на Джип се сви. Краят ли беше това? С някакво сляпо, замаяно чувство, тя отиде в гората.
Тя вървя, докато сиво-кафявите дървета, от които капеше смола, скриха външния свят от очите й. Тогава се хвърли на очите си, зарови лактите си в боровите игли; сълзи нахлуха в гърлото й, обаче плачът не я облекчи. Тя се обърна на гръб и остана да лежи неподвижна. Тук беше съвсем тихо. Плясъкът на спокойното море не стигаше тъй далеко, не пееха птички, не бръмчеха мухи. Високите борови дънери стърчаха като колони на храм, чийто покрив образуваха тъмните върхове и небето. Бели, меки облаци минаваха по синевата. Тук цареше мир, но в сърцето й го нямаше.
Една тъмна фигура се зададе между дърветата, после още една, две магарета, които се бяха откъснали кой знае откъде, сега стояха и се ближеха едно друго по врата и муцуните. Тия смирени, кротки животни я направиха да се почувствува засрамена. Защо да се чувствува нещастна, когато има всичко каквото бе поискала, освен любовта, за която мислеше, че никога не ще я пожелае? Ах, но сега я искаше, искаше я с цялото си същество!
Изведнъж тя скочи; мравки я бяха полазили и трябваше да ги изтръсва от шията и дрехите си. Тя тръгна пак към крайбрежието. Ако е намерил някоя, която да изпълни мислите му и да я измести, тя никога няма да му покаже, с дума или знак, че й липсва, че тя го желае. Не, никога! По-скоро да умре!
Тя излезе на слънце. Беше време на отлив, влажният бряг блещеше в опален блясък. По морето се простираха бразди, сякаш змии се виеха под повърхността му. Далеч на запад се издигаше стръмната скала, която пресичаше хоризонта. Всичко беше като някакъв сън. Изведнъж сърцето й се разтупа силно. На скалата край пътеката седеше Съмерхей!