Той стана и се запъти към нея. А тя спокойно каза:
— Да, аз съм. Виждали ли сте такава циганка? Мислех, че още сте в Шотландия. Как е Оси?
После нейното самообладание я напусна.
— Не е възможно, Джип. Трябва да зная!
Стори й се, че сърцето й спря да бие, но все пак каза спокойно: — Да седнем за малко! — и се упъти към пейката под скалата, дето не можеха да ги видят от къщата. Мачкайки един стърк трева между пръстите си, тя каза:
— Не се опитвах да ви изненадам, нали?
— Не никога.
— Не е право.
— Няма значение. Няма значение за човек, който обича, както аз обичам. О, Джип, не ме ли обичате? Зная, че не съм нищо! Но ето вече са единадесет седмици откак се срещнахме във влака и нямам нито минута спокойствие.
Джип въздъхна.
— Какво да се прави? Погледнете там! Онова синьо петно в тревата е моето дете. То… и баща ми… и… Боя се от любовта, боя се, Брайян.
Като чу за пръв път името си от нейните устни, той сграбчи ръката й.
— Боите се? Защо се боите?
Джип отговори съвсем низко.
— Може би ще обичам твърде много. Не казвайте нищо повече сега. Не, недейте! Да идем в къщи и да обядваме! — И тя стана.
Той остана до чая, не каза обаче ни дума повече за любов. Но когато си отиде, тя седна под бора с малката на коленете си! Любов! Ако майка й бе отклонила любовта, тя самата нямаше да е родена! След малко окъпаха малката. Джип влезе в стаята си и се облегна на прозореца. Днес ли беше лежала в гората с бузи облени от сълзи на отчаяние? От ляво над бора беше изгрял месецът, бледен едва видим върху бледното небе. Един нов свят, някаква вълшебна градина!
Вечерта тя седна, с книга на скута, но без да чете: в нея се извършваше странната промяна на първата любов, когато „Аз“ потъва в „Ти“, и се подчинява страстно, когато волята ни напуща, като подготвя пълно единение.
Тя спа без да сънува, пробуди се угнетена. Много изтощена, за да се къпе, тя седя на брега с малката Джип през цялата сутрин. Имаше ли енергията и смелостта да се срещне днес с него при скалата, както му беше обещала! За пръв път избягваше погледите на Бети, както когато беше малко, непослушно дете; страх я беше, че Бети вече знае. Веднага след чая излезе, защото се боеше, че иначе той ще дойде, а не искаше слугите да видят, че той иде всеки ден.
Тоя късен августовски ден беше тих и спокоен, житото беше вече ожънато, ябълките блестяха, червеношийки пееха, няколко сънливи облаци бавно плуваха по бледното, синьо небе, морето се усмихваше. Джип премина реката. Тук нямаше борове. Детелината беше израсла високо, бръмбари и пчели бръмчаха, прелитаха лястовички. Джип откъсна няколко полски цветя. Беше близо до брега, когато забеляза до скалата Съмерхей, който се озърташе за нея. Тук беше съвсем тихо, само вълните пляскаха леко. Той още не я беше забелязал и Джип помисли: „Ако направя още една крачка напред, то това е завинаги!“ Тя се спря, едвам дишайки, сложи цветята на устните си, после го чу, че въздъхна, приближи се бързо и каза:
— Ето ме.
Той улови ръката й и, без да продумат, те тръгнаха по пясъка, слязоха по скалата и се запътиха през тревата към една ожъната нива. Той отвори дървената вратичка на оградата, за да мине тя, сграбчи я в ръцете си и я целуна по устата. За нея, която беше целувана хиляди пъти, това беше първата целувка. Мъртвешки бледна тя се облегна на вратата и го погледна с тъмни очи, съвсем смутена. Устните й трепереха, изведнъж тя се обърна, опря ръце на вратата и закри лицето си. Из гърлото й излезе ридание, което сякаш я разкъсваше, тя плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Неговото изплашено, боязливо докосване, умолителният му глас не можаха да я успокоят. Тя не млъкваше. Целувката беше продрала нещо в душата й, беше помела целия й изминал живот, беше й причинила нещо чудно и страшно. Най-после от устата й се изтръгнаха думите:
— О, толкова ми е мъчно… толкова мъчно! Не ме гледайте! Махнете се малко… и… и… ще ми мине.
Той се подчини без да каже ни дума, мина през вратичката и седна на скалата, обърнат гърбом към нея, загледан към морето.
Джип стискаше гредата на старата посивяла вратичка, докато я заболяха ръцете. Тя гледаше пеперудите, които се гонеха на слънце и отлитаха към къдравата пяна на вълните, дето ставаха само хвърчащи бели точки в синевината.