Джип отговори ледено:
— Говорите безсмислици.
— Джип, кълна се, че не съм виждал жена, която да може да се сравни с тебе. Бъди още тоя път добра към мене! Тоя път няма да те измамя. Опитай се! Опитай се!
Трагичният му тон й се чинеше ту детински, ту престорен. Сега тя почувствува колко силно беше новото чувство. И колкото по-силно го усещаше в сърцето си, толкова по-твърди ставаха лицето й и гласът й.
— Ако това е всичко, което имате да ми кажете, моля, идете си! Няма да се върна никога при вас. Моля, разберете това веднаж завинаги.
Неговото мълчание й направи по-силно впечатление отколкото молбите му. С едно от своите бързи, котешки движения той се приближи до нея така че лицето му почти докосваше нейното и каза:
— Ти си моя жена. Искам те обратно. Ако не се върнеш, или ще се убия или теб ще убия.
И внезапно ръцете му се обвиха около кръста й. Тя сподави един вик, взе бързо едно решение и каза:
— Пуснете ме! Седнете и ще ви кажа нещо.
Тонът на гласа й го накара да я пусне, за да може да види лицето й. Джип се откопча от ръцете му, седна на един стар дъбов сандък и му посочи да седне до прозореца. Сърцето й биеше ужасно, тя се чувствуваше физически зле. Когато се беше доближил до нея, беше усетила миризмата на коняк. Чинеше й се, че е в някоя клетка сама с някой звяр или някой безумен. Споменът за ръцете му, хищно прострени към детето, оживя в нея дотолкова, че тя едва го виждаше да седи тук и да чака какво ще му каже. Като впи очите си в неговите, тя започна студено:
— Вие казвате, че ме обичате, Густав. Аз се помъчих да ви обикна, но не можах — от началото още. Много се мъчих, не бе възможно. А за вас не ще е безразлично какво чувствува една жена, дори ако тя е ваша съпруга.
Тя видя, че лицето му трепна и продължи:
— Когато разбрах, че не ви обичам, почувствувах, че нямам право над вас.
Лицето му пак затрепери и тя продължи, още по-бързо:
— Но вие не можете да очаквате, че ще прекарам живота си, без да обичам, вие, който толкова пъти сте обичали? — Тя стисна ръцете си и прошепна, учудвайки се сама на себе си: — А сега аз обичам. И се отдадох!
Той издаде някакъв странен плачевен звук и скри лицето в ръцете си. Дали щеше да скочи и да почне да я души? Да се втурне ли към вратата и да извика? Един дълъг, нещастен миг тя го наблюдава как седи до прозореца с лице заровено в ръцете му. После той скочи, притисна ръката си към устата и излезе.
През отворената врата Джип видя Марки, който стоеше като прикован и се раздвижи, когато мина Фиорсен. Тя заключи вратата и си легна. Сърцето й биеше страшно. Ако след това сътресение той почне да пие, какво ли щеше да стане? Той се беше заканил. С какво право проявява тоя гняв и ревност? Тя стана, отиде пред огледалото и треперейки, си оправи косата. Чудно й беше, че беше останала здрава и читава.
В три часа трябваше да се срещне със Съмерхей на пейката в парка. Но всичко беше различно сега, трудно и опасно! Трябваше да почака, да се посъветва с баща си. Но ако не отиде, той щеше да се безпокои, да мисли, че нещо й се е случило, може би — о колко глупаво! — че е забравила или се разкайва за любовта си. Какво би помислила тя самата, ако той не сдържи първото си обещание, след ония блажени дни? Че се е разколебал, намерил, че е недостойна, че не струва да жертвува живота си за една жена, която може тъй скоро да се отдаде.
В тая жестока несигурност тя прекара следните два часа, докато стана почти три. Ако не отиде на срещата, той сигурно ще дойде тук, което е още по-опасно. Тя си тури шапката и се запъти бързо към парка. Като се увери, че не я следят, тя се окуражи. Закъсняла беше с десет минути и го видя как се разхожда пред пейката и обръща постоянно главата си, за да не я пропусне. Като се поздравиха с престореното равнодушие на влюбени, което обаче не може никого да измами, те тръгнаха навътре из парка. Тя му разказа за баща си, а за Фиорсен, едва когато ръката му под чадъра й улови нейната.
Той изведнъж пусна ръката й и попита:
— Докосна ли те, Джип?
Въпросът я порази. Да я е докоснал? Да?
Един сподавен звук се изтръгна из устните му. Ръцете му и зъбите му бяха стиснати. Тя каза полека:
— Не, Брайян! Не дадох да ме целуне!
Той сякаш насилваше очите си, за да я погледне.
— Добре!
Тя седеше неподвижна, засегната право в сърцето. За него беше опетнена, покварена. Но сърцето й беше недокоснато, то му принадлежеше изцяло. Обаче това не стига на един мъж, трябва му още и недокоснато тяло! Това тя не можеше да му даде, той трябваше по-рано да е размислил, не сега! И наскърбена, нещастна тя гледаше пред себе си.