Тая вечер донесе на Джип много преживелици — няколко приятни, една, която я смути, и една неприятна. Тя обичаше много да танцува, радваше се, че танцува добре и причинява чрез това удоволствие. Два пъти обаче отказа на своите кавалери, обхваната от внезапно съчувствие към своята възпитателка, която седеше съвсем сама до стената, от никого не забелязана, само защото беше възрастна и пълна. И за голям ужас на добрата жена тя остана през два танца, седнала наред с нея. А после, за вечерята, не искаше да й кавалерствува друг, освен баща й. Когато се връщаше под ръка с него в балната зала, чу една възрастна дама да казва: „Не знаете ли? Разбира се, той е баща й!“ А един възрастен господин отговори: „А, така ли? Това обяснява много неща!“ Тя долови любопитните, студени, малко злобни погледи и разбра, че говорят за нея. Тъкмо в тоя момент дойде кавалерът й.
„Той е баща й!“ — тия думи значеха твърде много, за да бъдат схванати още същата, тъй пълна с впечатления, вечер. Те оставиха една малка рана, но един мек балсам смекчи болката, остана само едно леко смущение в подсъзнанието. Скоро дойде втората преживелица, грозна и разочароваща. Това беше след танц с един приличен наглед мъж, почти два пъти по-стар от нея. Те бяха седнали зад едни палми, когато той изведнаж наведе разгорещеното си лице и я целуна по голата ръка над лакета. Ако я беше ударил, нямаше толкова да я изненада или оскърби. В своята невинност тя помисли, че той не би се решил на такова нещо, ако не го е окуражила чрез каквото и да било. Тя стана, погледна го за миг с помрачени от болка очи, потрепера и отмина, после отиде право при Уинтон. Той видя по лицето й, по стиснатите й устни, че нещо лошо се беше случило, обаче тя каза само, че е уморена и иска да си вървят. Така те си тръгнаха с добрата малка възпитателка, която сега можа̀ да наруши мълчанието, на което цялата вечер беше осъдена, и непрекъснато приказва през ледовитата нощ. Уинтон седеше, пушейки, до шофьора. Той бе дигнал кожената си яка над кръглата нахлупена, кожена шапка, а очите му се впиваха в тъмнината. Кой бе дръзнал да обиди неговата любимка? В колата малката гувернантка приказваше тихичко, а Джип седеше мълчалива в своя кът и не виждаше нищо, освен обидата, която й бяха нанесли.
Цели часове тя лежа будна в тъмнината, докато мислите й се оформиха и изясниха. Думите: „Той е баща й“, и целувката по голата й ръка й разкриха тайната на половете, засилиха чувството, че нещо се крие в дъното на нейния живот. Едно така чувствително дете не би закъсняло, разбира се, да усети духовните течения около себе си, обаче Джип инстинктивно се бе стъписвала пред всичко по-определено. Времето преди да се появи Уинтон беше тъй избледняло: — Бети, играчки, къси срещи с един добър, болнав човек, когото наричаше „папа“. Обаче на тая дума липсваше дълбочината, присъща на обращението „татенце“, което тя употребяваше за Уинтон. Освен Бети, никой не й бе говорил за майка й. В спомена за тая майка нямаше нищо свето, никаква вярност, която сега чрез тия думи можеше да се наруши. Отделена от други момичета Джип не схващаше ясно значението на общоприетото. Но при все това тя се измъчваше, изтезавана от едно смущение, подобно по-скоро на трънен камшик, който раздира кожата й, отколкото на нож в сърцето й. Съзнанието, че над нея тежи нещо особено, съмнително, което предизвиква обиди, й причиняваше болка; тия безсънни часове й сложиха дълбок белег. Най-после тя заспа, все още смутена и се събуди със страшното желание да узнае всичко. Цялата сутрин седя пред пианото, свири, отказа да излезе, беше леденостудена с Бети и възпитателката си, докато едната се разплака, а другата потърси утеха в стиховете на Уодсуорт. След чая тя влезе в стаята на Уинтон, малката мрачна стая, в която той никога не се занимаваше, изпълнена с кожени кресла и книги, от които освен Байрон, няколко романа и няколко книги за отглеждане на коне, никоя никога не се четеше. По стените висяха изображения на прочути коне, сабята на Уинтон, снимки на Джип и някои другари от полка. Тук имаше, само две светли петна: огънят и малката ваза, която Джип всякога пълнеше с цветя.
Когато тя влезе, стройна и тънка, с тъмни очи, с помрачено бледо лице, на Уинтон се стори, че бе порасла изведнаж. Любовта му към нея го измъчваше с една грижа, която бе станала почти страх. Какво се бе случило вчера вечерта, тая вечер, когато тя бе въведена в натрапчивото, бъбриво общество? Тя се плъзна надолу пред колените му. Той не можеше да види лицето й, не можеше и да я докосне, тъй като бе коленичила до изкуствената му дясна ръка. Овладявайки страха си, той попита: