— Спечелих много пари — каза Фиорсен глухо.
— О, надявам се, че сте много щастлив!
Подиграваше ли го?
— Аз съм нещастен.
Той стана и се приближи до нея. Тя го погледна в лицето.
— Съжалявам, ако сте нещастен. Зная какво е.
— Вие можете да ми помогнете да не бъда. Малка Дафне, вие можете да ми помогнете да забравя. — Той сложи ръцете си на раменете й. Без да се мръдне, тя каза:
— Предполагам, че госпожа Фиорсен искате да забравите?
— Като че е умряла. Нека всичко бъде, както беше, Дафне? Вие сте израстнала. Вие сте сега жена, артистка!
Дафне Уинг обърна глава към вратата.
— Позвъни се. Навярно моите хора! Те идат по това време. О, колко неприятно!
Фиорсен се беше дръпнал към стената и хапеше пръстите си. Главата му опираше до едно от японските дръвчета.
— Майка ми има ключ. Няма смисъл да ви крия някъде, защото тя навсякъде разглежда. Но може би не са те. Мен обаче не ме е страх. Чудесно е да бъде човек самостоятелен.
Тя изчезна. Фиорсен чу острия глас на една жена, един дрезгав мазен мъжки глас, мляскането на една целувка. Уловен! Проклетият невинен дявол! Той видя една госпожа в зелена копринена рокля, един низък пълен господин с посивяла брада, в сив костюм, закичен с малка лилия, а зад тях Дафне Уинг, зачервена, ококорена. Фиорсен пристъпи напред, с намерение веднага да избяга. Но господинът каза:
— Запознай ни, Дези! Не чух… Даусон? А, как сте, господине? Навярно някой импресарио на дъщеря ми. Радвам се да ви видя.
Фиорсен се поклони. Малките свити очи на господин Уег се обърнаха към дръвчетата.
— Тука е хубаво място за нейната работа, спокойно, не конвенционално. Надявам се, че цените таланта й, господине. Мисля, че не лесно може да се намери нещо по-добро.
Фиорсен пак се поклони.
— Можете да се гордеете с вашата дъщеря, господине, — каза той. — Тя е изгряваща звезда.
Господин Уег се изкашли:
— О, да — каза той. — Още като беше малка открихме дарбата й. Аз се интересувам много за нейното изкуство. То не е наистина от моя бранш, но Дези постоянствува, а постоянството е вече половин успех. Много младежи мислят, че животът е само игра. Навярно сте видели много такива във вашата професия.
— Роберт! Името не беше Даусон!
Последва един безкраен миг. От едната страна киселата жена протягаше главата си като разярена кокошка, от другата Дафне Уинг, все по-зачервена, по-ококорена, с ръце скръстени на гърдите; в средата плещестият побелял господин с пурпурно червено лице, разгневени очи и пресипнал глас:
— Ти подлец! Проклет подлец! — Той се впусна с издигнат юмрук. Фиорсен се втурна по стълбите, блъсна вратата и избяга.
X
Същата вечер от ъгъла на Бъри Стрит Съмерхей гледаше Джип, която бързо отиваше към къщата на баща си. Отиде си! Копнежът му да бъде постоянно с нея растеше бързо. Тъй като съпругът й вече знае, защо да чакат? Заплашвани от тоя човек, те няма да имат спокойствие. Трябва да заминат за чужбина, докато работите сами се улеснят; и тогава той ще намери място, дето да могат да живеят и тя да бъде спокойна и щастлива. Затова той трябваше да тури работите си в ред. „Майка ми трябва да узнае! — си помисли той — Колкото по-скоро, толкова по-добре.“ И той тръгна за къщата на леля си, дето майка му слизаше, когато дойдеше в града.
Леди Съмерхей чакаше вечерята и четеше една книга за сънищата. Червено-засенена лампа хвърляше светлина върху сивата й рокля, розовата й буза и бялото й рамо. Тя се беше омъжила млада, от петнадесет години беше вдовица и русата й коса едва сега беше почнала да побелява. Нейните възгледи не бяха нито ограничени, нито нетолерантни — доколкото това е възможно в обществото — и тя преценяваше всичко така, както правеха общественици; готова беше да спори за всичко, но за нея всичко съществуваше само на теория. Безбройните въпроси за еманципацията и общото благо, за които тя и приятелките й ратуваха, бяха само отдушници за добрата й воля, един вид канал за властолюбивата й натура. Тя ратуваше за общото благо, обаче дейността й се определяше от това, което високопоставени люде казваха по обеди или вечери. Не беше нейна вина, че такива хора обядваха и вечеряха.
Когато синът й я целуна, тя му посочи книгата и каза:
— Тая книга е ужасна: авторът й прекалява със своята сексуална идея. Ние не сме толкова обладани от нея. Би трябвало да го турят в собствената му лудница.