— Искам да кажа, каквото казвам. Сбогом!
— Няма ли да останеш за вечеря, мило дете?
Но той беше вече излязъл и страх, тревога и яд обхванаха леди Съмерхей. Наскърбена и угрижена тя отиде да вечеря.
Съмерхей си отиде направо в къщи. В ранната есенна дрезгавина лампите вече горяха, вятърът отбрулваше тук-там по някой лист от дърветата. Градът вече се обвиваше в модра багра, защото бе часът, когато твърдите корави форми на деня омекват, стават тъмни и тайнствени, и всичко скрито в живота на хора, дървета и къщи слиза на крилата на илюзията, и поезия прелива в сърцата на хората. Съмерхей все още чуваше гласа на майка си и знаеше, че неговата ръка е вдигната срещу всички. Нищо нямаше да бъде вече естествено за него, а досега всичко му се чинеше така. Той още не съзнаваше ясно това, беше почнал обаче да го забелязва, усещаше се заставен да се брани срещу обществото.
Като пъхаше ключа в ключалката, той си припомни как днес за пръв път беше отворил на Джип, полустрахливо, полуупорито. Отсега-нататък щеше да е все упорство. Той запали огън в дневната си стая, почна да вади из чекмеджетата, да подрежда, да къса, да гори. Стаята беше тиха, сякаш изпълнена от присъствието на Джип. Затваряйки очите си, той я виждаше пред огнището, както стоеше обърнала лице към него. Колкото повече го обичаше, толкова повече той ще я обича! Старото му куче изпълзя от къта си и пъхна дългата си черна муцуна в ръката му.
— Ела, Оси, доброто ми куче! Оси, кучето ми!
И успокоен от топлината на черното тяло, простряно до него в креслото, той заспа срещу огъня, в който тлееше миналото му.
XI
Макар че Джип не се обърна, тя знаеше, че Съмерхей се беше спрял на мястото, дето се бяха разделили. Силата на чувството я изненада, както един плувец в морето се изненадва, като не усети почва под краката си и се види носен от вълните.
Вече втора нощ тя прекара без сън. На закуска разказа на баща си за появяването на Фиорсен. Той я погледна изпитателно.
— Е какво, Джип?
— Казах му.
В него бушуваха любопитство, неодобрение, на което нямаше право; възхищение от нейната смелост; страх за последиците; страх, че и тя бе нахълтала в дълбоките води на любовта. Но той даде израз само на последното от тия чувства.
— Как го прие той?
— Избяга. Убедена съм, че няма да поиска развод.
— Не, не вярвам да бъде толкова нахален. — Уинтон млъкна. — Да, — каза той внезапно — сега всичко е в ръцете на боговете. Но бъди предпазлива, Джип!
По обед се върна Бети с малката почерняла бъбрива Джип. След като я нахраниха с всичко, каквото можеше да изяде след пътуването, Джип я занесе в спалнята си, уви я в един шал и си легна с нея. Няколко сънливи целувки и ласки и малката заспа, а Джип лежеше и гледаше със страст дългите й черни клепки. Тя не обичаше много деца, но нейното собствено дете, пъргаво и нежно с гукащия глас, който все призоваваше „мама“, беше обично и привлекателно. То се беше развило бързо, с грациозната закръгленост на малко животно и съвършенството на цвете. Италианската кръв на прабаба му преобладаваше в него. Косата му беше изгубила чернотата на първите месеци и вече се къдреше по челото и шията му. Едната от мургавите му ръчички се беше поддала от шала и здраво стискаше края му. Джип гледаше мъничките розови нокти, и нейните устни почнаха да треперят, приближиха се до тъмните клепки и тя трябваше да направи усилие, да не наруши спокойния сън на детето.
На вечерята Уинтон каза спокойно:
— Срещнах се с Фиорсен и го предупредих. Намерих го у Розек. Онова момиче танцувачката, тъкмо излизаше от там; аз, разбира се казах, че съм я видял и мисля, че той няма вече да те безпокои.
— Как изглеждаше тя, татко!
Уинтон се усмихна. Как да опише фигурата, която слизаше по стълбите с широко отворени очи и полузатворени устни?
— Все същата. Малко смутена. Беше с бяла шапка: много елегантна. Привлекателна е, но много ординерна. Ония двамата свиреха пиано и цигулка. Не искаха да ме пуснат да вляза. Странна къща.
Джип виждаше всичко много добре. Черни стени, сребърни статуйки, изсъхнали рози, ония двамата при пианото, баща й студен и спокоен.
— С такива хора човек не трябва да се церемони. Не съм забравил поведението на тоя поляк спрямо тебе.
Джип изтръпна.
— Съжалявам, че си ходил, татко. Каза ли нещо?
— Не, бях много учтив. Не си спомням дали не нарекох единия или другия шарлатанин. Те казаха, че съм използувал положението на инвалид.