Когато той завърза лодката в един залив, вече се смрачаваше и смътната меланхолия на засенчената река обхвана и нея. Сърцето й се сви, когато той почна да се моли.
— Джип, трябва да заминем заедно. Не можем все така да си открадваме по някоя среща.
— Защо, мили? Не беше ли хубаво днес? Можем ли да искаме нещо по-добро? Беше като в рая!
— Да, но да бъдем всеки ден прогонвани от рая! Да съм по цели дни и нощи без тебе? Джип, трябва! Не ме ли обичаш достатъчно?
— Премного. Но това значи да изкушаваме Провидението.
— Защо се боиш?
— О, нека е все така! Да не променяме и да не рискуваме!
— От хората, от обществото ли се страхуваш? Мислех, че те не значат нищо за тебе.
Джип се усмихна.
— Не от това, че малко обичам.
— Как може човек да обича премного?
Тя притисна лицето му до устните си.
— Не, Брайян, нека си е все така. Ще те обезщетя, когато сме заедно. Ако ми се наситиш, не бих го понесла.
Той още дълго се моли, с доводи, целувки, сърдито, но на всичко тя противопоставяше своето нежно, скръбно „не“! Стъмваше се, когато слазоха от лодката; падаше роса. Тъкмо преди да стигнат на гарата, тя притисна ръката му към сърцето си.
— Любими, не ми се сърди. Може би, един ден…
Във влака тя се силеше да мисли, че е още в лодката, между сенките, шепота на тръстиките и цялата спокойна прелест на реката.
XII
Тя влезе полека вкъщи и отиде веднага в стаята си. Тъкмо събличаше блузата си, и Бети влезе, цяла обляна в сълзи.
— Бети! Какво има?
— О, мила, где беше? Откраднаха я! Оня ужасен човек… вашият съпруг… грабна я от количката й и замина с автомобил… той и един друг! Щях да полудея!
Джип я гледаше като мъртва.
— Господин майорът го няма, няма никой, какво да правя сама? Аз тъкмо се бях обърнала да затворя градинската врата и го видях чак когато пъхна дългата си ръка в количката и я грабна! — Бети се тръшна на леглото, съвсем смазана.
Джип стоеше неподвижна, скована от ужас. Тоя отмъстителен подлец Розек!
— Бети, тя сигурно ще плаче!
Нови ридания бяха единственият отговор. И тя си спомни какво беше казал адвокатът преди една година — че по закона Фиорсен има право на детето. Тогава тя можеше да го иска за себе си, но днес това навярно не беше възможно. Дали искаха да я принудят чрез това да се върне при Фиорсен или да се откаже от Съмерхей? Тя се приближи към огледалото.
— Да вървим веднага, Бети, — каза тя, — ако искаме някак си да я вземем обратно! Измий си лицето.
Докато се обличаше, тя се мъчеше да надвие ужасния страх да загуби детето си или да загуби любовника си; колкото по-малко се боеше, толкова по-добре и по-бързо щеше да може да действува. Тя имаше един малък револвер, който й бяха подарили. Извади го преди години от червения му кожен калъп, запуши отвора с една гъба и го скри в дрехата си. Щом бяха откраднали детето й, бяха способни на всичко. Написа една бележка за баща си, съобщавайки му какво беше станало и къде беше отишла. После тръгнаха с такси. Студената вода и спокойствието на господарката й бяха поуталожили Бети; тя стискаше ръката на Джип и въздишаше дълбоко.
Джип не искаше да мисли. Ако си помислеше, че детето й плаче, и тя щеше да се разплаче. Но в нея се засилваше омразата към тия, които й бяха нанесли тоя подъл удар. Тя взе едно решение и каза спокойно:
— Зарад господин Съмерхей, Бети, те откраднаха нашата любимка. Навярно знаят, че ние се обичаме. Те я откраднаха, за да ме принудят да направя, каквото искат.
Една дълбока въздишка й отговори. Кръглото пълно лице изглеждаше че се бори между морал и вярата в Джип, между тревоги за нея и желания за нейното щастие.
— Ах, Боже! Той е приятен господин. Все си мислех, че не сте наистина омъжена за тоя отвратителен чужденец, в онова ужасно кметство, без музика, без цветя, без черковна благословия, без нищо! Изплаках си очите тогава!
— Да Бети, мислех само, че го обичам. — Едно конвулсивно стискане на ръката й предвещаваше ново избухване на плач. — Не плачи сега! Ето че стигаме! Мисли за нашето бебе!