Обаче сърцето й между това се беше пробудило!…
Част четвърта
І
Малката Джип, вече на четири години и половина, стоеше на първи май пред една леха с лалета и мамеше две пуйки, които си бяха пъхнали главите между цветята. Тя приличаше много на майка си, същото овално лице, тъмни извити вежди, големи, ясни кафяви очи. Обаче тя имаше вид на модерно дете; къдравата и коса беше късо отрязана, стройните й мургави крака бяха голи до коленете.
— Пуйки! Не сте ли послушни? Елате! — Тя им простираше ръцете си и се дърпаше бавно назад. Пуйките влачеха бавно краката си, крякаха полекичка и я следваха, мамени от обещанието на мургавите, празни ръчички. Косо падащите слънчеви лъчи осветяваха малкото шествие — тъмносинята рокля на малката Джип, златистия блясък на кестенявата й коса, тревата, осеяна с маргаритки, тъмните птици с червените висулки на гушите и подрязаните опашки, червените и жълти лалета. Като изкара пуйките до отворената врата, малката Джип се протегна и каза:
— Ух, колко сте глупави! Ш-ш-ш! — тя затвори вратата след тях. После отиде под ореха, единственото голямо дърво в оградената със зид градина, дето лежеше едно старо куче. Тя седна до него, започна да го гали по бялата муцуна и каза:
— Оси, Оси, обичаш ли ме?
После, като видя майка си на вратата, тя скочи и извика: „Оси! Оси! Тичай!“, впусна се към Джип и прегърна краката й, а старото куче я следваше бавно.
Трите години малко бяха променили Джип. Лицето й беше по-меко, по-сериозно, фигурата й по-пълна, косата по-тъмна, гладко очесана около главата като някакъв шлем.
— Иди, миличка, при Петънс да сложи прясно парче сяра в паничката за вода на Оси и да му нареже месото по̀ на дребно. Можеш да дадеш на конете по една бучка захар, после ще излезем. Тя коленичи, раздели козината на старото куче, разгледа пъпките му и помисли; „Ах, миличко, миришеш на лошо! Не, не по лицето!“
Един раздавач й подаде телеграма. Тя я отвори със същия лек страх, който изпитваше, когато Съмерхей не беше при нея.
Задържан. Идвам с последния влак. Утре не отивам в града. Брайян.
Когато раздавачът си отиде, тя се наведе и погали кучето по главата.
— Утре господарят ще е тука целия ден, Оси, целия ден.
Един глас от пътеката каза: — Хубава вечер, госпожо!
Старият Петънс стоеше пред нея; ставите на краката му бяха по-вдървени, лицето му по-сбръчкано, устата му имаха по-малко зъби, тъмните очи премрежени. Зад него стоеше малката Джип, протегнала един крак, както беше правила и тя като дете. Те бяха сериозни.
— Петънс, господин Съмерхей ще си бъде утре цял ден тука и ще направим дълга разходка на кон. Като излезете, моля спрете до хотела и кажете на господин майора, че го очаквам за вечеря.
— Да, госпожо. Видях едно пони тъкмо като за малката госпожица Джип. Сиво пони, петгодишно, здраво, добронравно. Казах на човека: „Не се мъчи да ме лъжеш, аз на кон съм се родил!“ Поиска двадесет лири. Дадох му десет. „Е, Петънс, каза той, няма смисъл да се пазарим; дай петнадесет.“ „Прибавям още една, казах аз, ако искаш“. „Ах, Петънс, каза той, умееш да купуваш коне. Хайде дай дванадесет!“ Кончето струва петнадесет, госпожо. И господин майорът го видя. Ако искате да го вземете.
Джип погледна малката си дъщеря, която стоеше, без да каже нещо, впила очи в майка си, и помисли: „Милата! Никога не проси нищо!“
— Добре, Петънс, вземи го!
— Да, госпожо! Много добре, госпожо. Прекрасна вечер, госпожо. И като си тръгна, влачейки краката си, той си помисли: „Две лири остават в джоба ми!“
Десет минути по-късно Джип тръгна с детето и кучето за вечерната си разходка. Те отидоха към реката, към оная местност, която наричаха „пущинака“ — две ливади, обрасли с тръстика, заобиколени с дъбове и ясени. Между двете ливади се издигаше каменна развалина, обрасла с бръшлян. Това място между добре обработените ниви, буковите гори и ливади, имаше свой живот и беше любимо свърталище на птици и други животни. Неотдавна малката Джип беше видяла тука два заяка. От един дъб, чиито листа бяха много малки, за да могат да я скрият, кукаше кукувица, и те се спряха да я слушат, докато тя отлетя. Пението на птиците всред златисто зелените дървета, цветята, които цъвтяха всред тръстиката — всичко това изпълваше Джип с някакъв възторг към живота, който вечно преминава и пак зачева от смъртта. Когато стояха до развалината, една птица се изви с рязък крясък над тях. Тя изглеждаше тревожна. Малката Джип стисна яко ръката на майка си.