— Бедната птица! Нали е бедна птица, мамо?
— Може би другарчето й е ранено.
— Кой й е другарче?
— Птицата, която живее с нея.
— Страх я е от нас.
— Да отидем да видим какво й е.
Птицата продължаваше да описва кръгове, като издаваше все същите пронизителни крясъци. Малката Джип каза:
— Мамо, да й кажем ли, че няма да й направим нищо?
— Опитай се, миличка, но тя е много плашлива.
Малката Джип почна да пищи като птицата.
— О, виж! Спуща се към земята, ето там й е гнездото. По-добре да не отиваме нататък!
— Има гнездо! — повтори полека малката Джип.
Те се промъкнаха към вратичката на срутената колиба, а птицата все обикаляше и пищеше над тях.
— Радваме се, че другарчето й не е ранено, нали, мамо?
— Да, миличко, много се радваме, — отговори Джип потрепервайки. — А сега да отидем ли да поканим дядо на вечеря?
Малката Джип подскочи. И те се опътиха към реката.
От две години Уинтон държеше стаи в хотела до реката. Той беше отказал да живее с Джип, искаше обаче да е наблизо, когато тя има нужда от него. Когато Съмерхей беше в града, той яздеше с нея, посещаваше селяните, правеше планове да осигури положението й и изпълняваше прищевките на малката Джип. За него, за когото животът без коне нямаше значение, беше свещен момент, когато внучката му почна да се учи да язди. Като ги гледаше уловени за ръка, Джип си мислеше: „Татко я обича толкова много, колкото и мен обича“.
Самотната вечеря в хотела беше за него цяла мъка, която той грижливо криеше от Джип, а поканата й прие с радост.
Освен пианото, в червената къща нямаше нищо от първия дом на Джип. Мебелите бяха от дъбово дърво, стените бели, а по тях копия от техните любими картини. Уинтон се спогаждаше със Съмерхей, но предпочиташе да е сам с дъщеря си. Тая вечер беше особено доволен, че е сам с нея, в последно време тя му се виждаше много сериозна и разсеяна.
— Би трябвало да се събираш повече с хора — каза той.
— О, не, татенце!
— Не си чувала нищо за Фиорсен, нали?
— Ни дума. Но четох, че тоя сезон ще свири пак в Лондон.
— Хората ще се радват. — И той помисли: „И това не е причината на нейната мъка. Но има нещо!“
— Чувам, че Брайян напредва. Неотдавна срещнах един познат, който говореше за него като за адвокат с бъдеще.
— Да, с работата си е добре. — Ухото на Уинтон долови една лека въздишка. — Намираш ли го много променен, откак го познаваш татко?
— Не е така весел.
— Да, изгуби смеха си.
Тия думи, макар полека и спокойно казани, поразиха Уинтон.
Не може да бъде другояче, когато ден след ден трябва да наднича във вътрешността на хората, повечето пъти съвсем гнила.
Като си отиваше в лунната нощ, той съжаляваше, че не беше запитал: „За него ли се безпокоиш или хората се държат зле с тебе?“
През тия три години той несъзнателно беше станал все по-враждебен към хората от собствената си класа и все по-приветлив към бедните. Посещаваше работниците, селяните, дребните търговци, помагаше им, колкото можеше, даваше пари на децата. Той не забелязваше, че те не могат да си позволят лукса да имат морални предразсъдъци, виждаше само, че бяха почтителни и внимателни към Джип и това сгряваше сърцето му, което се беше озлобило спрямо някои от тамошните семейства и парвенюта от вилите край реката.
Когато дойде най-напред тука, най-големият земевладелец, с когото се познаваше от години, го покани на обед. Той прие, за да разбере какво мислят, и използува първия случай да спомене дъщеря си; каза, че тя обича цветя и има в Червената къща хубава градина. Жената на познатия му отговори с нервна усмивка: „О да! Разбира се!“ После настъпи мълчание. От тогава той поздравяваше това семейство с ледена учтивост. Не беше отишъл у тях с намерение да изкопчи и за Джип покана, но да покаже, че не ще позволи безнаказано да се държат зле към дъщеря му. Обаче светски човек до върха на пръстите си, той знаеше, че жена, която невенчана живее с един мъж, не се признава от хора, които имат претенцията да са почтени. А Джип не принадлежеше дори и към ония, които са се развели и пак оженили. Обаче любовта и предаността бяха по-силни и той беше готов всеки миг да се сражава с вятърни мелници, за да я защити.
Изпущайки последния дим от цигарата си преди да си легне, той си мислеше: — Какво не бих дал за старото време и за възможността да натрия носа на някои от тези простаци!