— Е Джип, уморена ли си?
— Не.
— Може би малко?
— Не.
— Задоволи ли вчерашната вечер очакванията ти?
— Да.
Дървата в камината пращяха и съскаха; дълги пламъци се извиваха нагоре; вятърът свиреше отвън. Изведнаж тя попита бързо, почти задъхано:
— Татенце, ти ли си действително и наистина моят баща?
През малкото секунди преди да даде неизбежния отговор, в Уинтоновите мисли настъпи цял хаос. Един по-нерешителен характер би се намерил пред голяма духовна празнота и в паника би потърсил убежище в едно „да“ или „не“. Уинтон обаче не искаше да говори, без да е обмислил всичките възможни последици на своя отговор. Това, че беше неин баща, даваше топлина на живота му; ако обаче го признаеше, доколко би могло то да накърни нейната любов към него? Какво знаеше едно момиче? Как да я направи да разбере? Какво ще почувствува тя спрямо майка си? И какво би почувствувала любимата покойница? Какво би желала тя самата?
Това беше мъчителен момент. Момичето, облегнато, все с отвърнато лице, на коляното му, не му помагаше. Сега, когато инстинктът й се беше пробудил, той не можеше повече да крие от нея. Той обхвана здраво облегалката на стола и каза:
— Да, Джип, майка ти и аз се обичахме.
Той усети, че трепет премина през нея, би дал много, за да види лицето й. Дали разбра сега? Но трябваше да се отиде до край и той каза:
— Защо питаш?
Тя поклати глава и пошепна:
— Радвам се.
Скръб, уплаха, дори просто учудване от нейна страна биха пробудили цялата негова вярност спрямо покойната, цялата негова упорита горчивина, биха го изстудили спрямо Джип. Обаче нейният одобрителен шепот събуди у него желание да изглади всичко.
— Никой не знаеше нищо. Тя умря при твоето раждане. За мене това беше страшна мъка. Ако си чула нещо такова, то са само клюки, защото носиш моето име. За майка ти не се е казало нито дума. Но по-добре е да знаеш сега, когато си вече голяма. Рядко хора са се обичали, както ние се обичахме. Няма защо да се срамуваш от нас.
Лицето й все още беше отвърнато. Тя каза спокойно:
— Не се срамувам. Приличам ли много на нея?
— Да. Повече отколкото очаквах.
— Тогава ти не ме обичаш заради самата мене.
Уинтон смътно разбра колко много се разкрива чрез тоя въпрос, от натурата на Джип, от нейната способност да вниква инстинктивно в най-скритата същина на нещата, от нейната чувствителна гордост, от жаждата й за изключителна съвършена любов. Той каза:
— Как можеш да мислиш това?
После, за своя изненада, видя, че тя плаче, че се мъчи да сподави плача си, рамото й се удряше о коляното му. Не я беше виждал да плаче, дори и при тежките случаи в младостта й, когато беше получавала съответната мярка бой и плесници. Той можа само да я погали нежно по рамото и да каже:
— Не плачи, Джип, не плачи.
Тя спря да плаче тъй внезапно, както беше почнала, изправи се и, преди той да стане, изчезна.
На вечеря тя беше както всякога. В гласа й, в целувката й за лека нощ той не можа да забележи нито най-малка разлика. Моментът, от който се бе страхувал толкова години, бе преминал и оставил само един лек срам, присъщ на душите, когато са нарушили дългото въздържание. Докато старата тайна не беше разбулена, тя не го безпокоеше, но сега му причиняваше болка. Джип обаче в тия двадесет и четири часа бе погребала завинаги детинството си. Чувството й към мъжете бе станало по-твърдо. Ако тя не ги оскърбяваше, те щяха да я оскърбят! Половият инстинкт се бе пробудил.
III
Следните години не бяха толкова самотни и се прекарваха повече или по-малко в общество. Признанието накара Уинтон да се погрижи да затвърди общественото положение на дъщеря си. Той не би допуснал да я гледат накриво. Нито в Милденхем, нито в Лондон под закрилата на сестра му, Джип не срещна мъчнотии. Тя беше много хубава, той много спокоен. Всичко й благоприятствуваше.
В деня, когато стана пълнолетна, бяха заедно в града и той я извика в стаята, дето седеше пред огъня, припомняйки си за всички тия неща, за да й даде сметка за своето настойничество. Той бе управлявал умело доста застрашеното й наследство, докато то бе нарасло до двадесет хиляди лири. С нея никога не бе говорил за това — темата беше опасна — и тъй като неговите собствени средства не бяха оскъдни, тя не беше лишена от нищо. След като й обясни точно какво притежава тя самата, къде е вложено, той й каза, че тя трябва сега да си открие собствена банкова сметка. Тя стоеше, втренчена в книжата, чието съдържание трябваше да разбере, лицето й изглеждаше смутено. Без да повдигне очи, тя попита: