ІІ
Последният влак идеше едва в единадесет и половина и Джип влезе в кабинета на Съмерхей, над който беше тяхната спалня. Щеше да се ужаси, ако знаеше чувствата на баща си. Тя наистина не изпитваше желание да среща повече хора. Условията на нейния живот й се чинеха идеални! Беше свободна от хора, които за нея не значеха нищо, свободна от всички празни обществени задължения. Това, което притежаваше, беше действително, — любов, природа, язда, музика, животни, бедни хора. Често й се чинеше, че книгите и драмите, които представяха жени в нейното положение като нещастни, са фалшиви. Ако такива жени бяха нещастни, то те или нямаха гордост, или не обичаха истински. Неотдавна беше прочела „Ана Каренина“ и си бе помислила: „Нещо тук не е вярно! Толстой иска да ни накара да повярваме, че Ана тайно се разкайва. Обаче, когато човек обича, не се разкайва“.
Чувството, че любовта й налага известна осамотеност дори я радваше: зарад него тя на драго сърце стоеше настрана от всичко. Освен това и чрез рождението си вече тя бе поставена вън от обществото; любовта й беше отвъд любовта, както я чувствуваха другите, точно както беше с любовта на баща й. И гордостта й беше по-силна от тая на другите. Как можеха някои жени да се оплакват и вайкат, че са отритнати, да се мъчат да се вмъкнат пак там, дето не са желани? Дори и да умреше Фиорсен, щеше ли да се омъжи тя за своя любовник? Каква разлика би имало? Нямаше да го обича повече. По̀ би искала да продължава тоя живот, макар че не беше никога сигурна в него, тъй като не беше обвързан с нея, и можеше да я напусне като й се насити. Но може би той се чувствуваше по обвързан, отколкото ако бяха женени, морално обвързан? Тая мисъл, тая сянка от една мисъл, беше причината на сериозността, която баща й беше забелязал.
В стаята, осветена само от лъчите на луната, тя седна на писалището, пред което Съмерхей често работеше до късно през нощта над трудни дела, като я оставяше сама. Като опря голите си лакти на масата тя се загледа в лунната светлина и ума й се унесе в потока спомени от годината насам, когато той беше влязъл в живота й.
Толкова много спомени, почти всичките щастливи! Най-голямото изкуство на златаря, който сглобява човешката душа, се състои в това да усъвършенствува способността да се забравя тъмното и да се помни само слънчевият блясък. Годината и половина с Фиорсен, празните месеци след това бяха изчезнали като мъгла пред блясъка на последните три години. Единственият облак беше съмнението дали Съмерхей я обича така, както тя него. Нейният ум работеше постоянно, сравняваше минали дни и нощи с настоящите. Предчувствието й, че ако обича, ще обича отчаяно, се беше сбъднало. Той беше станал нейният живот. И тъй като нейната сила и нейната слабост беше гордостта й, нищо чудно, че тя се съмняваше.
Тяхната Одисея ги беше завела в Испания, в кафявата неевропейска страна, дето чернооблечените жени с чудните очи сякаш още се нуждаят от ориенталското було. Това беше омаен весел месец; вълшебни разходки из улиците на Севиля, целувки и смях, странни благовония и звуци, златиста светлина с кадифено меки сенки, целият огън и дълбока сериозност на Испания. През опърлените от слънцето висини на Кастилия бяха стигнали в Мадрид, при Гойя и Веласкец, после в Париж, дето останаха до края на съдебната ваканция. Там прекараха една седмица в някакъв смешен малък хотел, за който Джип пазеше много приятни и един неприятен спомен. Един път вечеряха след театъра, когато тя видя в огледалото, че влизат и сядат близо при тях Фиорсен, Розек и Дафне Уинг. Отначало тя беше спокойна, понеже те бяха заети да поръчат яденето си, но после непременно щяха да я видят. Да каже ли, че не се чувствува добре и да си отидат? Или да каже на Брайян? Или да седи, да приказва, да яде като че няма нищо?
В огледалото видя, че е червена и очите й блестят. Значи те ще видят, че е щастлива в любовта си. Колко хубав и мургав изглеждаше Брайян в сравнение с тия бледи градски същества! Той я погледна сякаш едва сега откри цялата й красота. Как е могла да понася оня мъж там с бледото лице и тия очи? После огледалото й показа, че Розек я беше познал, тя видя как си сви устните, как се изчерви. Какво ще направи? Някакво чувство на физическо неразположение я обхвана. Ако Съмерхей знаеше, че тия двама мъже седат толкова близо до тях! Розек забеляза, че и тя ги беше видяла. Той се наведе и пошепна нещо на Дафне Уинг. Тя се обърна, устата й се поразтвори, но тя задуши едно възклицание и погледна безпокойно към Фиорсен. Сигурно ще поиска да си отидат преди Фиорсен да забележи нещо. Скоро тя наистина стана. Какви светски маниери беше придобила! Беше напълно господарка на положението и излезе, като хвърли само един уплашен поглед от вратата. След малко Джип каза: