— Зависи какво. Познавам те много добре.
— Не, то е съвсем разумно и възможно. Обещай.
— Е добре! Какво е?
— Нека аз да наема къщата! Да е моя цялата! Нека аз да плащам за всичко.
— Защо?
— Искам да имам свой собствен дом. Не мога да ти обясня, но посещението на майка ти ме направи да почувствувам, че така трябва да бъде.
— Мило дете, как мога да живея на твой гръб? Това е глупаво!
— Можеш да плащаш за всичко друго: Лондон, пътувания, дрехи, ако искаш. Можем да си разделим разноските. Не е въпрос за пари. Искам само да чувствувам, че в момента, когато вече не ме обичаш, можеш просто да спреш да идваш.
— Това е брутално, Джип.
— Не. Толкова жени изгубват мъже, защото искат от тях. Аз не искам да те изгубя по тоя начин, това е всичко.
— Това е глупаво, мила.
— Не е. Мъже и жени дърпат веригите. Но дето няма вериги…
— Добре. Нека тогава аз наема къщата, а ти можеш да си отидеш, като ми се наситиш. — Гласът му звучеше сподавен, ядосан, тя го чуваше как се обръща и обръща, сякаш възглавниците го ядосваха.
— Не мога да обясня. Но наистина мисля така.
— Ние едва почваме съвместния си живот, а ти говориш, като че вече свършва. Това ми причинява мъка, Джип.
Последва дълбока тишина, всеки лежеше неподвижен в тъмнината и се мъчеше да победи другия само с мълчание. След един час той въздъхна и като усети устните му върху своите, тя позна, че беше спечелила.
III
В кабинета лунната светлина падаше върху лицето й. Идеха й на ум още спомени — за първите дни в тая къща.
През първата зима Съмерхей се беше наранил на лов. И сега още, след две години, й беше приятен споменът за времето, когато го беше гледала. За да оздравее по-скоро заминаха за Пиринеите, дето прекараха две чудесни седмици всред цъфнали бадеми под тъмносиньото южно небе. При връщането им в Лондон, се беше случила първата неприятна среща. Като излизаха една вечер от театъра, един женски глас каза:
— Ах, ти ли си Брайян? От цяла вечност не съм те виждала!
Той отговори проточено, сякаш се отбраняваше:
— Добър ден, Диана.
— Къде се дяваш? Защо не идеш у нас?
— На село съм. Ще дойда някога. Сбогом!
Едно високо момиче с червена коса, чудесна бяла кожа и кафени — наистина кафени очи. Джип забеляза как тия очи я разглеждат с пламенно любопитство от горе до долу. После той я улови под ръка.
— Да вървим, да вземем кола!
Като излязоха из тълпата, тя стисна ръката му и каза:
— Коя е тая дама?
— Една втора братовчедка, Диана Лейтън.
— Добре ли я познаваш?
— О да!
— Обичаш ли я много!
— Доста.
Той я погледна в лицето. Зад сериозния му израз се криеше смях. Но и до днес образът на стройното момиче с ослепително бяла кожа, блестящите кафяви очи и червената коса не беше приятен спомен за Джип. Те вече не криеха своята връзка, ходеха навсякъде заедно, без да обръщат внимание, срещат ли познати или не. Много лесно е да се игнорира обществото, когато други работи изпълват сърцето. В Лондон биваха рядко. Но Джип все имаше чувството, че нейният идеал не беше и неговият. Той трябваше да бъде в общество, да се среща с хора, не трябваше да се отказва от обществени задължения и удоволствия и един ден щеше да почувствува, че тя е виновна за всичко. Да отива всеки ден в Лондон беше много уморително за него и тя го накара да си вземе стаи в града и да нощува там три пъти седмично. Въпреки неговите молби, тя никога не отиваше там, слизаше все при баща си, когато дойдеше в Лондон. Не искаше да му даде поводи да мисли, че се обесва на врата му; искаше да не става за него нещо привично; искаше той да копнее за нея, когато я няма. Никога не го питаше къде ходи, с кого се среща, но понякога се питаше дали все още я обича така както по-рано. Любов като нейната, пълна със страст, обожание и закрила, готова на самопожертвуване, готова да отдаде всичко, тайно искаше в замяна цялата негова любов, защото как би могла една горда жена да обича тоя, който не я обича? Такава любов жадува все за пълно единение, невъзможно в един свят, дето всичко се движи и променя. Но тя не мислеше да се бори против нея. Като баща си, тя слагаше всичко на една карта.
Лунната светлина падаше върху старото писалище и една ваза с лалета, които, така осветени, като че ли бяха от някакъв надземен свят. Лъчите играеха по един бронзов бюст на Волтер, който като че ли се усмихваше с кухите си очи. Джип обърна малко бюста, за да се освети и другата му страна и под него се показа едно писмо. Тя го взе.