— Нищо, татко. Мисля, че само се връщаме назад.
— И аз това мисля.
Джип пошепна:
Нещо, което не беше усмивка, се изтръгна от устните на Уинтон.
— А какво е това, което наричат Бог? Доколкото виждам, само най-доброто, което човек може да извлече от себе си. Едно нещо обаче, Джип, най-много ми е правило да си блъскам главата. Цял живот съм жадувал за едно-единствено сърце. После дохожда смъртта и аз изчезвам. Защо съм обичал, ако няма никаква среща след това?
Може би да обичаш някого или нещо с цялото си сърце е само по себе си всичко.
Уинтон се вгледа пред себе си.
— Да — каза той най-после. — Набожните хорица пестят парите си, за да ги заложат на един кон, който никога няма да препуска. Индийските йоги седят и все им е едно дали светът ще пропадне. Вярват, че ще са по-добре в бъдещия свят. Но ако няма такъв?
Джип сложи ръката си на неговата, притисна се до него.
— Татко, ти и аз ще отлетим с вятъра и слънцето, с дърветата и водите, като Прокрида, на моята картина.
VI
Брайян се качи с раздвоени чувства в експреса от Единбург — съжаление за момичето, което оставаше тук и копнеж по жената, при която отиваше. Как може да чувствува така двояко. И все пак лесно му беше, лежейки в спалния си вагон да плува в спомени за Диана, как му подава чай или го поглежда, когато й обръща нотите на нейните песни; а в следния момент го обхващаше копнеж за прегръдките на Джип, за гласа й, за очите й, за устните й върху своите. Той се връщаше към чувствата и другарството, които го задоволяваха повече от всички други. Обаче копнееше малко и по червенокосото момиче.
Тоя странен, прилив и отлив на чувства го приспа. Той сънува, както могат да сънуват хората само във влака, пробуди се в глухата тишина на някаква гара, пак заспа, чинеше му се, че за часове, пак заспа и се събуди когато вече беше съвсем светло. Сега имаше само едно чувство, само един копнеж да се намери при Джип. И в колата той се усмихваше, радвайки се на мириса на Лондонското утро.
Тя беше в спалнята, смъртно бледна, треперяща от главата до петите. Когато той я обви с ръцете си, тя затвори очи. Притиснал устни върху нейните, той я чувствуваше, че губи съзнание и сам не усещаше нищо, освен дългата целувка.
На следния ден те отидоха в Нормандия. Тук всичко имаше грамадни размери — хора, животни, поля, дворовете на селските къщи, оградени от високи дървета, небето, морето, дори къпините. Отначало Джип беше неизказано щастлива. Два пъти обаче пристигнаха писма с познатия почерк и шотландски пощенски печат. Един призрак става по-голям в тъмнината, по-телесен, когато го виждаме в мъглата. Ревността не се корени в разума, но в природата на тоя, които обича страстно, и чувствува гордо. А скептицизмът е благоприятна почва за ревността. Дори ако гордостта не би й забранила всеки въпрос, тя не би повярвала неговите отговори. Той, разбира, се щеше да каже — макар и само от състрадание — че не мисли никога за друга жена. До сега това беше само призрак. През тия три седмици тя чувствуваше, че той наистина я обича, и беше щастлива.
В първата седмица на октомври се върнаха дома. Малката Джип беше станала съвършена яздачка. Под ръководството на стария Петънс тя яздеше по полето, притиснала мургавите си крака о сивото пони, с възбудено лице и очи, права, с развеяни кестеняви коси по изпразения й гърб. Тя искаше да язди с мама, дядо и Брайян. Първите дни се посветиха на нейните желания. После за Брайян почна работата, а за Джип животът, в който тя делеше Съмерхей с неговия друг свят.