Джип се обърна и се запъти към Бъри Стрит. Там беше тъмно! По-добре! Не би могла да влезе.
Дърветата на парка, под които минаваше, имаха още някой лист, медно червен като косата на онова момиче. Тежки видения я измъчваха. Празната стая! И той ще я лъже! Вече беше излъгал. Тя не беше заслужила това. Мисълта за причинената й неправда бе първото облекчение, което почувствува, първото определено чувство в смутения й от мъжа ум. Тя не бе погледнала никакъв мъж, не бе погледнала никого от оная нощ на морето, когато той дойде при нея. Но това не беше утеха. Тя започна да рови из паметта си, да търси от кога се беше променил към нея. Не можа̀ да намери нищо. Той не се беше променил към нея. Можеше ли да се преструва на влюбен, когато я целуваше. Мислеше ли за това момиче?
Любов! Такава ли власт имаше тя над нея, та да страда толкова само защото го беше видяла с друга? Какво да прави? Да се върне в къщи, да се зарови в дупката си? На гарата тя свари един влак и се качи. Имаше и други хора във вагона, търговци от града, адвокати от същото място, от дето идеше и тя. Беше доволна от шумоленето на вестниците, от равнодушните лица, доволна, че можеше да запази маската си, уплашена от силата на своето чувство. Един по един пътниците слязоха и тя остана сама, загледана в опустялата река, осветена от забулената зад облаци луна. За един миг помисли: „Да отворя ли вратата и да изляза? — Една стъпка и мир!“
От гарата тръгна бързо. Валеше и тя се радваше на хладината по пламналото си лице. В малката букова горичка въздишаше и стенеше вятърът, клатеше тъмните клони, обрулваше листата, шибаше я по лицето. Разлюляната гора беше пълна с тежка меланхолия. Тя тичаше през гъсто нападалите мокри листа, които се полепяха по чорапите й. На края на гората се спря, за да поеме дъх, наведе глава под дъжда и се завтече през полето.
Тя стигна в стаята си, без да я види никой. Сгушена пред запаления огън, тя се вслушваше във вятъра, който свиреше в тополите, и сега й дойдоха думите на оная шотландска песен:
После легна и заспа.
На следната сутрин се събуди с радостната мисъл: „Събота е, веднага след обед ще си дойде!“ И после си спомни. Като че някакъв демон влезе в нея, демонът на упоритата гордост, който с всеки час на това утро ставаше все по-черен. За да не бъде в къщи, когато се върне, накара да оседлаят кобилата й и тръгна сама по ливадите. Дъждът беше спрял, но вятърът духаше все така силно от югозапад, небето беше разкъсано на бели и сиви парцали, кълба от дим се гонеха между облаците и сините като глетчер късове небе. Виждаше се надалеч до гористите височини на изток, зад реката. Есенната местност се простираше надалеч под странното небе: избеляла трева, голи полета, сиви, златно-кафени гори, почти оголени. Но нито вятърът, нито свежестта на дъжда, нито небето и далечните багри не можеха да прогонят от сърцето й безнадеждната мъка, демона породен от нея.
VIII
Някои мъже са родени играчи и не могат да отблъснат съдбата, когато ги постави на изкушение.
Съмерхей обичаше Джип. Не й се беше наситил нито душевно, нито телесно, мислеше дори, че никога няма да се насити, но от месеци вече играеше с един риск, който вчера беше достигнал най-висшата си точка. И сега, връщайки се при нея, той се чувствуваше безпокоен. Хвърляйки поглед назад, той не можеше да каже кога беше почнал да се колебае. Диана също играеше смела игра. Той не я уважаваше, както уважаваше Джип: тя не го трогваше, както го трогваше Джип, не беше — нито на половина — тъй привлекателна; но имаше за момента сила да му завърти главата, имаше някакъв странен, парлив чар, омаята на властна виталност. Влюбена в живота, тя го караше да чувствува, че нещата отминават край него. А и в неговата природа беше да пие дълбоко от живота. Далечното им родство създаваше някаква близост помежду им, тъкмо достатъчно, за да премахне ония пречки, чието преодоляване в други случаи изисква съзнателно усилие.
Съмерхей не беше схванал размера на опасността, не беше предвидял снощната криза. Беше получил по обед една телеграма, с която тя му напомняше едно на шега дадено обещание в Шотландия, че ще пият заедно чай и той ще й покаже стаите си — само по себе си дребна и безопасна работа. Не беше мислил, че тя ще изглежда толкова красива, излегната в неговото голямо оксфордско кресло, с разкопчаното кожено палто, от което се показваше бялата й шия. Не беше мислил, че като се наведе да вземе чашата й, тя ще протегне ръце, ще наведе главата му, ще притисне устните си до неговите и ще каже: „Сега знаеш!“ Главата му се замая, маеше се още, като мислеше за това! Това беше всичко! Дребна работа! Обаче отровата беше в кръвта му, като го целуна бързишката, като я гледаше, вдъхваше парфюма й, който напомняше борова гора, докато тя си вземаше ръкавиците, закопчваше палтото си, сякаш не тя, а той беше откраднал тая целувка. И ръката й се притискаше до неговата, като слизаха по стълбите. На гарата пак го погледна с полунасмешлива усмивка, пълна с предизвикателство, другарство, обещание. Като се върна, той намери писмото, преадресирано от Джип от Червената къща. И някакво безпокойство го обхвана, че то е ходило там. Той прекара неспокойна вечер в клуба, като игра на карти и губи; седя късно над едно дело, работи усилено сутринта и сега, като се приближаваше до Джип, съзна, че е изгубил спрямо нея прямата си простота.