— Тя ще роди бебе фамилиер.
Х’райър се ухили.
— О, на какъв се правиш сега — на мистик чарл? Добил си способности да предсказваш?
Джайън вдигна царствено глава.
— Разбира се, че не. Аз притежавам нещо много по-добро, ютал.
— И какво е то, племеннико?
— Фамилиерската дързост.
Дълбокият смях на Х’райър отекна през коридорите.
Дженис стана от леглото и се приближи до огромния прозорец.
Гледката пред нея беше невероятно красива. Езеро с кристално чиста синя вода, заобиколено от гъста тропическа растителност.
Лек бриз разнасяше сладостно ухание и милваше косата й. Джайън. Той беше като този свят. Загадъчен и красив, когато го гледаш. Опасен и непредсказуем, щом го познаеш.
Идеше й да го разкъса.
Беше излязъл, докато тя спи. Миналата нощ той опустоши душата й, сто пъти я накара да обезумее. Отново и отново. Понесе я към върха на страстта толкова пъти, че забрави броя им. И през цялото време не промълви ни дума.
Остави тялото му да говори вместо него. В моментите й на колебание бе й показал другата страна на своя характер. Властен и покоряващ.
Той я беше измамил.
Измами я по възможно най-лошия начин! Макар точно в това да беше въпросът…
Начинът, по който Джайън ги спаси от велдите, невероятната му издръжливост, изключителните му способности, отказът му да се преклони и пред най-страшната опасност — всички тези качества говореха за голяма духовна мощ.
Този мъж беше не просто фамилиер, а крал на фамилиерите.
Мислите й се върнаха към първата им среща, в килията на Ганакари, когато той „прие“ условията й. Спомни си как й беше казал, че нещата може да не са такива, каквито изглеждат. Колко прав е бил!
Тогава тя не разбра какво иска да каже пленникът. Самонадеяно си мислеше, че ще може да контролира положението и го освободи от веригите му. Сега знаеше добре, че никой не може да владее фамилиер.
Вчера той беше прав за едно нещо — тя не биваше да сключва такава сделка с него.
Но отчаяната ситуация принуждава човек към отчаяни мерки. А тогава Дженис беше толкова отчаяна.
И той знаеше това. И двамата бяха в смъртна опасност. Спомни си как дъхът му в ухото й я възбуждаше по начин, който не можеше да обясни. Бил е толкова възбуден, когато е стоял зад нея, готов да я обладае. Готов да улови нищо неподозиращата си жертва.
Гальовното му мълвене отново прозвуча в съзнанието й. Горещи, страстни фрази, които тя взе за думи на страстта. Колко е грешала.
Сега, когато разбираше езика на фамилиерите, тя си спомни няколко от мистериозните думи, които той произнесе.
Ей махана не Туан — Аз отхвърлям всички други…
А Джайън ври ре Туан — За мен няма друга…
Дженис прехапа устни и сълзи напълниха очите й. Защо бе направил такова нещо? Каза й, че фамилиерите могат да почувстват своите съпруги. Ако беше така, защо не я остави и тя да направи своя собствен избор? Защо не я попита, защо не й даде правото сама да реши?
Защо не я изчака?
Мъркащият му глас се върна отново в мислите й. Силната му ръка сграбчи косата й и копринените му устни докосваха шията й: „Моля те да почакаш… кажи ми да спра…“
Отвърна му да не спира. И той направи това, което тя поиска от него.
Но тя не знаеше!
Нима, ако знаеше, каза й вътрешният й глас, щеше да постъпиш различно? Истината бе, че тя отчаяно искаше да избяга от Карпон и беше готова на всичко, за да успее.
Ох, всичко бе толкова объркано. И отново се съсредоточаваше, както винаги, в нейния живот, върху властта.
Може би първоначално Джайън не е имал избор. Може би, когато е осъзнал какво е тя за него, е бил принуден да постъпи така. Но после? През всичките тези дни, които пътуваха заедно — той можеше да й каже.
Но тъй като беше хищник, целта му бе да я впримчи.
Ноздрите й пламнаха. Нямаше да стане. Сега трябва да я освободи.
Сълза се търкулна по бузата й. Тя ядно я изтри.
Ако в бъдеще копнее за неговото еротично ухание и трепери за тъмнозлатистата коса, щеше постоянно да си напомня каква цена плащат поробените от властта.
Взела решение, тя търпеливо зачака завръщането на фамилиерите.
14
Въпреки мрачното си настроение Дженис учудено вдигна поглед към извития ствол на дървото, който растеше през дупка в пода и минаваше през покрива. Беше почти обяд и тя все още продължаваше да чака Джайън.
Трепетливо чуруликане се носеше от клоните. Вътре в стаята.
Никога преди не беше виждала дърво да расте в жилище, но реши, че й харесва. Да имаш до себе си в стаята нещо, толкова живо и хубаво, действаше успокояващо.
В спалнята шуртеше и малко шадраванче, оградено с камъни. Нежният равен звук на бликащата вода отпусна опънатите нерви на Дженис и тя се изтегна до ухаещия на свежест водоскок.