Падаха и участъци от предната стена, начупени от непрестанната атака на Господарката.
Продължаваха да пристигат членове на Отряда, съпроводени от ужасените формации на Дука и дори от някои Попечители, мобилизирани за атаката. Лейтенанта ги подреждаше сред хората си. Не позволи на друг да влезе в замъка.
Отвътре долитаха причудливи светлини и огньове, носеха се вой и шумове, и ужасни, отвратителни миризми. Не знаех какво се случва там, а вероятно изобщо няма да науча. Доколкото разбрах, почти никой не се беше завърнал.
Започна странно — едва недоловимо стенание, сякаш глъхнещо в нечие гърло. Накара ме да се разтреперя още преди да стигне до съзнанието ми. Набираше бавно височина, а силата му растеше доста по-бързо. Скоро разтресе целия хребет. Носеше се отвсякъде едновременно. След малко сякаш се появи и смисъл в него, звучеше като безкрайно забавена реч. Можех да доловя ритъм — като думи, разтегнати във времето.
Само една фраза. Една-единствена. Властелинът. Той идваше насам!
За секунда си помислих, че дори разбирам думите: „Ардат, кучко такава!“, но после страхът отми впечатлението ми. В болницата се появи Гоблин, огледа ни и с облекчение откри, че Едноокия е вече тук. Не каза нищо, а и не ми остави възможност да го попитам какво е правил досега. Изчезна в нощта и ни махна за довиждане.
След няколко минути с мрачно изражение се появи и Мълчаливия, моят съучастник в болезненото познание, когото не бях виждал повече от година и ми беше липсвал по време на посещението ми в Дуретил. Изглеждаше по-висок, по-слаб и по-блед от когато и да било. Кимна и заговори бързо на езика на глухите.
„Има един кораб на брега, с червен флаг. Върви там незабавно!“
— Какво?
„Върви незабавно на кораба с червения флаг. Спри само да кажеш на останалите от стария Отряд. Такива са заповедите на Капитана. Не се допуска неподчинение!“
— Еднооки…
— Схванах, Знахар! — изръмжа той. — Какво, по дяволите… хей, Мълчалив?
Мълчаливия допълни със знаци:
„Ще има голям проблем с Покорените. Корабът заминава за Порт Медовина, за да отсечем опасните нишки. Онези, които знаят твърде много, трябва да изчезнат. Хайде! Просто събираме старите братя и се махаме!“
Не бяха останали кой знае колко стари братя. Ние, с Едноокия, забързахме, като казвахме на когото срещнем. Петнадесет минути по-късно цяла тълпа се насочи към моста на Пристанищната река, всички до един озадачени. Продължих да се обръщам назад. Брестака беше в замъка. Брестака — най-добрият ми приятел. Брестака, който можеше да е покорен от Покорените…
39.
В бягство
На борда, както беше наредено, се явиха деветдесет и шест човека. Дузина не бяха от онези, за които важеше заповедта, но не можеше да ги отпратим, нали? Липсваха поне стотина братя от старите дни, преди пресичането на Морето на страданията. Някои загинаха по склоновете. Други бяха вътре в замъка. Трети просто не успяхме да открием. Но никой от липсващите не бе сред хората с опасни познания, като изключим Брестака и Капитана.
Аз бях на кораба. Също и тримата магьосници. Лейтенанта беше тук, по-озадачен от всички останали. Шекера, Мускуса, Хагоп… списъкът продължава и продължава. Всички бяха там.
Но не и Брестака, както и нашият старец — и последва опасност от бунт, когато Мълчаливия предаде заповед да тръгваме без тях.
„Такива са нарежданията“ — беше всичко, което можеше да ни каже, и то с пръстовата реч. Мнозина от нашите не я знаеха, макар че я използвахме от години. Беше наследство, оставено от Глезанка на Отряда, полезна връзка по време на преследване или на бойното поле.
В мига, когато корабът вдигна котва, Мълчаливия извади запечатан плик, белязан със знака на Капитана. Събра присъстващите офицери в кабината на собственика. Нареди ми да прочета писмото на глас. И тъй, прочетох следното:
„Беше прав за Покорените, Знахар! Те ни подозират и възнамеряват да навредят на Отряда. Няма да мога да се присъединя към вас, тъй като отсъствието ми ще ги направи подозрителни. Не губете време! Не очаквам да ви остава много, преди да открият, че сте дезертирали. Както двамата с Гоблин вече знаете, никой не може да се скрие от Окото на Господарката.