— Пипнах те, Ардат!
— Там! Вижте там! — обади се зоркият наблюдател и се обърнахме към Дуретил. Горе, на стената, откъдето Господарката бе поела към своя съпруг, се беше появила нова светлина. За известно време не можах да различа какво точно става. Тя идваше в наша посока, люлееше се, издигаше се и пропадаше.
„Това е килимчето на Господарката — даде знак Мълчаливия. — И преди съм го виждал!“
— Но кой?…
Не беше останал никой, способен да лети с килим. Покорените бяха приковани в Черния замък. Чудото се задвижи по-бързо, като увеличи и честотата на издигането и пропадането. Идваше към нас все по-стремително и по-стремително, като падаше все по-ниско и по-ниско.
— Някой, който не знае какво прави… — предположи Едноокия. — Някой, който ще загине, ако…
То се спусна право към нас, вече на не повече от петнадесетина метра над водата. Корабът бе започнал полека да се обръща, за да заобиколи последните ивици суша и да излезе в открито море. Казах:
— Може да е пратено да ни улучи като торпедо. Да ни спре да не се измъкнем…
— Не — отвърна Едноокия. — Килимчетата са твърде ценни! Твърде трудно се създават и поддържат. Пък и това на Господарката е единственото оцеляло. Разрушете го и дори на нея ще й се наложи да се прибира пеша!
Килимчето се снижи на десет метра, като се въртеше бързо. Изпреварваше го ясно доловимо свистене. Сигурно летеше с над триста километра в час!
После ни достигна, вряза се през такелажа, повали една мачта и се стовари във водата на около километър пред нас. Вдигна се гейзер от пръски. Килимчето се плъзна като хвърлена жабка, отново се удари, отново отскочи и се разби право в една скала. Силите на заклинанията, които го крепяха, избухнаха във виолетово сияние.
Никой от членовете на Отряда не пророни и дума. Докато килимчето се промъкваше през такелажа, съзряхме кой стои на него.
Капитана.
Какви ли ги вършеше той? Опитваше се да се присъедини към нас? Вероятно. Подозирам, че се е качил на стената, за да обезопаси килимчето и то да не може да се използва за преследването ни. Сигурно е планирал после да скочи от твърдината, за да избегне последващия разпит. А може би достатъчно често е виждал килимчето в действие и се е съблазнил от идеята сам да го използва…
Няма значение. Беше успял. Килимчето нямаше да послужи за преследването ни. Нито пък той щеше да застане пред Окото.
Но не постигна личната си цел. Загина тук, на Север.
Полетът и смъртта му приковаха вниманието ни, докато корабът бавно напредваше по канала и Хвойноград и северният хребет изчезваха от поглед. Огънят над Черния замък продължаваше да гори и зловещите му пламъци замъгляваха звездите, но полека-лека избледняваше. Прииждащата зора убиваше сиянието му. А когато над света се разнесе зловещ писък, предвестник на нечия загуба, бяхме неспособни да определим кой е спечелил. Стигнахме морето и завихме на юг, а моряците още ругаеха, докато заменяха скъсания от Капитана такелаж. Ние от Отряда останахме смълчани, пръснати по палубата и всеки насаме с мислите си. Едва тогава започнах да се безпокоя за другарите, които бяхме оставили зад гърба си.
Проведохме продължителна, траеща два дни служба. Скърбяхме за всички изоставени, но особено много — за Капитана. Всеки от оцелелите се постара да го възхвали. Той беше главата на семейството ни, патриарх, баща на всички ни.
40.
Порт Медовина — в търсене на пътя
Хубавото време и попътните ветрове ни отнесоха до Порт Медовина за броени дни. Капитанът на кораба беше доволен. Предварително му платихме добре за затрудненията, но все пак предпочиташе да се отърве от нас по най-бързия начин — не бяхме от най-добрите пътници. Едноокия се ужасяваше от моретата. Превръщаше се в страховита жертва на морската болест и настояваше всички други да са уплашени и болни като него. Те с Гоблин така и не спряха да се дърлят, макар че Лейтенанта заплаши да хвърли и двама им на акулите. Самият той беше в толкова вкиснато настроение, че никой не го взимаше насериозно.
Според желанията на Капитана избрахме Лейтенанта за наш командир и Шекера стана негов помощник. Този пост трябваше да получи Брестака… Не наричахме Лейтенанта „Капитан“. Това ни изглеждаше глупаво като се има предвид, че отрядът ни толкова се е смалил. Не стигахме да съставим и свястна улична банда.
Последният от Свободните отряди на Катовар. Четири века братство и традиции, сведени до тази мизерна останка — сбирщина бегълци. Беше безсмислено и не изглеждаше справедливо. Великите подвизи на предхождащите ни братя заслужаваха нещо по-добро от наследниците си. Бяхме загубили сандъчето с парите, но Аналите, по един или друг начин, намериха пътя си към кораба. Предполагам, че Мълчаливия ги е донесъл — за него те бяха почти толкова важни, колкото и за мен. В нощта преди да влезем в залива на Порт Медовина, четох на войниците от Книгата на Злочестин, който описал историята на Отряда след боевете в Пека в Норсел, когато сме били разбити и почти съсипани. Битката преживели само сто и четирима, но Отрядът се възстановил. Само че нашите не бяха готови за това. Раните им бяха твърде свежи. Отказах се на средата на прочита.