Свежест. Порт Медовина беше освежителен. Истински град, не безцветен айсберг като Хвойноград. Напуснахме кораба кажи-речи голи и боси, като изключим оръжията ни и малкото пари, които бяхме носили в Хвойноград. Хората ни гледаха страхливо, пък и от наша страна имаше известни колебания. Не бяхме достатъчно силни да изиграем представление, ако местният Принц решеше да се възпротиви на присъствието ни. Тримата магьосници бяха най-голямото ни съкровище. Лейтенанта и Шекера таяха надежди да ги използват за някой номер, който да докара нужните средства, за да продължим. Можеше да се качим на друг кораб и евентуално да се завърнем в земите по южния бряг на Морето на страданията, които познавахме. За това обаче трябваше да извършим и сухопътно пътешествие, минаващо поне отчасти през области, принадлежащи на Господарката. Според мен по-разумно щеше да е да продължим надолу по брега, да объркаме следата си и да се присъединим към някой владетел, поне докато армиите на Господарката ни приближат. Все някой ден щяха да дойдат, нали?
Господарката. Продължавам да мисля за нея. Твърде невероятно ми се струва армиите й да са положили клетва пред Властелина. Открихме и Лихваря, и Кеглата само броени часове след слизането ни на брега. Лихваря беше пристигнал едва два дни преди нас, тъй като срещнал лошо време и бурен вятър. Лейтенанта незабавно подгони Кеглата.
— Къде, по дяволите беше, момче? — Изглеждаше сигурен, че нашият брат е превърнал задачата си в продължителна почивка. Просто си беше такъв човек. — Трябваше да се върнеш, когато…
— Не можах, сър. Ние сме свидетели по обвинение за убийство и не мога да напускам града, докато не мине делото.
— За убийство ли?
— Естествено. Гарвана е мъртъв. Лихвата каза, че вече знаете. Е, устроихме го така, че онзи Вол да поеме вината. Само трябва да се навъртаме наоколо и ще го обесим.
— А той къде е? — попитах.
— В затвора.
Лейтенанта го наруга едно хубавичко, като проклинаше и беснееше, докато минувачите нервно оглеждаха двамата яки мъжаги, които се обиждаха един друг на най-разнообразни чужди езици.
Предложих:
— Трябва да се махнем от улицата. По-добре да не изпъкваме излишно. Имаме си достатъчно проблеми и без да привличаме вниманието. Лейтенант, ако не си против, бих искал да си поприказвам с Кеглата. Може би нашите момчета ще измислят подходящо място да се покрием! Кегла, идваш с мен! Вие също! — посочих тримата магьосници.
— Къде отиваме? — попита Кеглата.
— Ти избираш, но да е някъде, където ще можем да поговорим сериозно!
— Добре! — Той ни поведе, като наложи бързо темпо — искаше да остави повечко разстояние между себе си и Лейтенанта. Пътьом ме разпитваше: — Наистина ли е вярно? Какво стана там, в града? Капитана е мъртъв и прочие, така ли?…
— Абсолютната проклета истина.
Той поклати глава, изумен от представата, че Отрядът е бил победен. Накрая попита:
— Какво искаш да знаеш, Знахар?
— Всичко, което си научил, откакто си тук. Особено за Гарвана, но също и за един тип на име Аса… Пък и за ханджията.
— Скубльо ли? Онзи ден го видях или поне така ми се стори. Познах го чак след това. Беше облечен различно. Да-да, Лихвата ми каза, че са се измъкнали — той и онзи, Аса. Него поне знам къде да го търся. Скубльо обаче… Е, ако наистина ви трябва, ще се наложи да почнете издирванията оттам, където го срещнах.
— Той видя ли те?
Въпросът ми изненада Кеглата. Очевидно дори не се бе сетил за подобна възможност. В повечето случаи не проявяваше блестящ ум.
— Не мисля…
Влязохме в кръчма, любима на чуждестранните моряци. Клиентите бяха многоезична сбирщина и парцаливи почти като нас. Говореха към дузина езици. Настанихме се на една маса и използвахме речта на Градовете на скъпоценните камъни. Кеглата не говореше добре, но разбираше. Съмнявах се дали някой друг можеше да проследи разговора ни.