Сърцето на Скубльо се разтупка. Не искаше нищо друго, освен да се втурне на бегом в Порт Медовина и на висок глас да оповести по улиците каква опасност дебне града. Видя предостатъчно. Узна онова, което бе дошъл да научи. Време беше да се маха, но вместо това тръгна бавно напред. Пусна юздите на мулето, но то го последва, привлечено от високата трева.
Кестенявия предпазливо се приближи до черната буца, стъпка по стъпка. Засъхналата тиня поддаваше и жвакаше под обувките му, но не го засмука. Не се случи нищо. Той обиколи „замъка“.
Формата на… постройката… вече се очертаваше. Щеше да е абсолютно еднаква с крепостта, надвиснала над Хвойноград, с изключение на начина, по който основата й се сливаше със земята. Портата щеше да гледа на юг. Към ниска дупка водеше добре утъпкана пътека. Допълнително потвърждение за съмненията му.
Откъде ли бяха дошли тварите? Дали просто скитаха по света, прикрити на ръба на нощта, видими само за онези, които търгуват с тях?
Като се връщаше към страната, от която дойде, той се спъна в нещо.
Кости. Човешки кости. Скелет с липсващи глава, ръце и част от гръдния кош. Все още облечен в парцалите, които стотици пъти бе виждал на гърба на Гарвана. Скубльо коленичи.
— Гарван… Мразех те! Но и те обичах. Ти беше най-ужасният злодей, когото някога съм познавал. И най-добрият приятел, какъвто някога съм имал. Накара ме да започна да мисля като мъж!
Сълзи изпълниха очите на доскорошния кръчмар.
Прерови детските си спомени и най-сетне откри молитва за прехода на мъртвите. Поде я без никаква представа как се изпълнява мелодията.
Тревата прошумоля само веднъж, почти недоловимо. Нечия ръка стисна рамото му. И зловещ глас го повика:
— Кестеняв Скубльо!
Скубльо изпищя и посегна към ножа на кръста си.
43.
Порт Медовина — гореща следа
Не спах добре след посещението на кораба на Гарвана. Нощта беше изпълнена със сънища. Или по-скоро с кошмари. С ужаси, които не посмях да спомена след събуждането си. И другите си имаха предостатъчно проблеми и страхове.
Тя ме навести в съня ми, както не бе правила от времето на мрачното ни отстъпление, когато Бунтът приближаваше към Чар — преди много години. Тя дойде — златен блясък, който може би изобщо не беше сън. Стори ми се, че присъства в стаята, която делях с още петима от нашите и озаряваше тях и помещението, докато лежах с разтуптяно сърце, и гледах в невяра. Другите не реагираха. Така и не разбрах дали съм си въобразил цялото представление. Точно по същия начин протичаха посещенията й и преди това.
— Защо ме изостави, лечителю? Нима не се отнасях добре с теб?
Озадачен и объркан, аз изхриптях:
— Трябваше да избираме между бягството и смъртта. Не бихме избягали, ако имахме шанс. Служихме ти вярно, преминахме през рискове и ужаси, по-страховити от всичко, преживяно от Отряда ни досега. За теб вървяхме и до края на земята, без да се оплакваме. А когато дойдохме в Хвойноград и загубихме половината си сила, щурмувайки Черния замък, научихме, че ще ни възнаградят за това с разрушението ни…
Прелестно лице се образува в златния облак. То бе озарено от печал.
— Шепота го планира така. Шепота и Перото. По техни собствени причини. Но едната е мъртва, а на другата се скарах. Пък и не бих позволила подобно престъпление. Вие бяхте моите избрани инструменти. Не бих допуснала интригите на Покорените да ви навредят. Върнете се!
— Твърде късно е, Господарке! Заровете са хвърлени. Твърде много добри мъже загинаха — сърцевината на Отряда. Остаряхме. Единственото, което желаем, е да се върнем на Юг, да почиваме под топлото слънце и да забравим.
— Върнете се! Остава още много работа. Вие сте моите избрани инструменти! Ще ви възнаградя така, както никой войник не е бил възнаграждаван!
Не долових и следа от измама. Но какво значение имаше това? Тя беше древна. Беше съумяла да излъже дори съпруга си, а той е далеч по-трудна хапка от мен.
— Твърде късно е, Господарке!
— Върни се, лечителю! Поне ти, ако не другите! Нуждая се от твоето изкуство!
Не знам защо казах онова, което направих след това. Не беше най-умното, ако Тя изпитваше поне лека благосклонност към нас и поне отчасти се колебаеше да тръгне по петите ни.
— Ще сторим само още едно нещо за теб — заявих. — Понеже сме уморени и остарели, и искаме да приключим с войната. Няма да се изправим срещу теб, ако и ти не се изправяш срещу нас!