От сиянието бликна тъга.
— Съжалявам. Наистина съжалявам. Бяхте сред любимците ми. Еднодневка, която ме интригуваше. Не, лечителю, невъзможно е! Не може да останете неутрални. Не сте могли и преди. Трябва да сте с мен или срещу мен. Няма средно положение!
След тези думи златното сияние избледня и аз потънах в дълбок сън — ако изобщо съм се будил. Събудих се отпочинал, но притеснен. В началото дори не си спомнях посещението Й. После то се върна обратно в съзнанието ми. Облякох се набързо и изтичах при Лейтенанта.
— Лейтенант, трябва да се раздвижим по-бързичко! Тя е спечелила и ще тръгне да ни преследва!
Той ме погледна стреснато. Разказах му за нощното видение. Прие го малко недоверчиво, докато не му споменах, че същото се е случвало и преди. По време на тежкото отстъпление и серията битки, които бяха довели основните сили на Бунта пред портите на Чар. Не му се искаше да ми повярва, но не посмя да ми противоречи.
— Тогава върви и намери Аса — нареди ми той. — Шекер, местим се на кораба довечера. Знахар, ти кажи на момчетата. Потегляме след четири дни, все едно дали сте успели да намерите Гарвана или не.
Изломотих някакво възражение. Най-важното беше да намерим Глезанка. Тя бе единствената ни надежда. Попитах:
— А защо четири дни?
— Толкова ни трябваха, за да стигнем от Хвойноград дотук, с попътен вятър и благоприятно течение. Ако Господарката е тръгнала, когато си й отказал, не може да пристигне по-бързо. Така че ви отпускам само толкова време, а после излизаме в морето. Ако трябва, ще си пробиваме път с бой!
— Добре!
Това не ми хареса, но той беше човекът, който взимаше решенията. Бяхме го избрали с тази цел.
— Хагоп, намери Кеглата. Тръгваме да търсим Аса!
Хагоп се разбърза, сякаш му гори под опашката. Докара Кеглата за броени минути — той мрънкаше, че не бил закусвал още, нито пък си е получил осемте часа сън.
— Млъквай, Кегла! Под пара сме! — обясних му, макар че не беше нужно. — Взимай някоя студена мръвка и ще хапваш по пътя. Трябва да намерим Аса!
С Хагоп, Кеглата и Едноокия тръгнахме по улиците. Както винаги, привличахме вниманието на сутрешните търговци не само защото идвахме от Хвойноград, но и защото Едноокия е куриоз. Тук, в Порт Медовина, никога не са виждали чернокожи. Повечето местни дори не са чували за такъв цвят на кожата.
Кеглата ни преведе на километър-два по криволичещите улички.
— Предполагам, че се е окопал на същото място, както и преди. Познава го. Пък и не е най-умният човек, тъй че няма да се сети да го смени, само защото ние сме дошли в града. Вероятно планира да се крие, докато не си тръгнем. Със сигурност е предположил, че няма да останем тук за вечни времена.
Разсъжденията му ми се сториха логични. Така и се оказа. Той разпита неколцина, които го бяха срещали по време на предишните му обиколки и бързо откри, че Аса наистина се крие някъде тук. Никой не знаеше къде точно.
— Ей сегичка ще се погрижим за това! — заяви Едноокия.
Настани се на прага на една къща и изпълни няколко евтини магически номера, които бяха само дим в очите на публиката. Това привлече вниманието на най-близките хлапета. Улиците на Порт Медовина гъмжат от дечица през цялото време.
— Да се махаме — казах на останалите. Сигурно изглеждахме подозрителни в очите на малчуганите. Преместихме се нагоре по улицата и оставихме Едноокия да събере зрителите си.
Той осигури на хлапетата първокласно забавление. Разбира се! И след петнадесет минути се присъедини към нас с антураж от улични дрипльовци.
— Намерих го — заяви. — Приятелчетата ми ще ни покажат къде е!
Понякога ме изумява. Бях готов да се обзаложа, че мрази деца. Така де, когато изобщо говори за тях — примерно веднъж годишно — ги споменава в контекст, че са по-вкусни печени или варени.
Аса се беше покрил в типичен бордей, каквито ги има навсякъде по света. Истински капан за плъхове, който щеше да пламне при първа искра. Предполагам, че внезапното забогатяване не е променило навиците му. За разлика от стария Скубльо, който полудяваше, щом му попаднеха пари за харчене.
Имаше само един изход — входът, откъдето влязохме. Децата ни последваха. Това не ми хареса, но какво можех да направя?
Нахлухме в стаята, която Аса наричаше свой дом. Той лежеше на един нар в ъгъла. Още някакъв мъж, лъхащ на вино, беше проснат наблизо в локва повърнато. Свит на топка, дребосъкът хъркаше.