— Време е да ставаш, сладурче! — разтърсих го лекичко.
Той се вкочани под ръката ми. Очите му се отвориха стреснато. Заля го ужас. Натиснах го надолу, когато се опита да скочи.
— Пак те хванах! — заявих. Той се бореше за въздух, толкова уплашен, че не успя да издаде и звук. — По-кротко, Аса! Никой няма да те нарани! Просто искаме да ни покажеш къде е умрял Гарвана! — и дръпнах ръката си.
Той бавно се претъркули, гледаше ни като оградена от кучета котка.
— Вие, момчета, винаги с това почвате — че просто искате нещо…
— Бъди по-любезен, Аса! Не сме дошли да играем грубо! Но ако се наложи, така ще стане… Разполагаме с четири дни, преди Господарката да се добере дотук. Трябва да намерим Глезанка — и ти ще ни помогнеш. Какво ще правиш после, си е твоя лична работа!
Едноокия изсумтя тихичко. Явно виждаше Аса с прерязано гърло. Преценил беше, че дребосъкът не заслужава друго.
— Ами просто тръгвате по Посоления път. Завивате наляво по първия черен път след двайсет и четвъртия километричен камък. Продължавате на изток, докато стигнете. На примерно дузина километра е. Пътят се превръща в пътека, но това да не ви притеснява. Просто продължавайте напред и ще стигнете! — Той затвори очи, претъркули се на другата страна и се престори на заспал.
Посочих Хагоп и Кеглата:
— Вдигнете го!
— Хей! — изпищя Аса. — Нали ви казах! Какво още искате?
— Искам да дойдеш с нас. За всеки случай.
— Какъв по-точно?
— За в случай, че лъжеш и искам бързичко да те докопам.
Едноокия добави:
— Не вярваме, че Гарвана е умрял!
— Видях го!
— Видял си нечия смърт — възразих. — Не мисля, че е бил Гарвана. Да вървим!
Сграбчихме го за ръцете. Казах на Хагоп да се погрижи за намирането на коне и провизии. Пратих Кеглата да съобщи на Лейтенанта, че няма да се върнем до утре. Хагоп извади шепа сребро от сандъка на Гарвана и очите на Аса се разшириха лекичко. Разпозна монетите, ако не и прекия им източник.
— Вие, момчета, не може да се отнасяте така с мен — заяви. — С нищо не сте по-добри! Излезем ли на улицата, само трябва да се развикам и…
— И ще ти се прииска да не си го правил! — довърши мисълта му Едноокия. Изпълни сложен жест и около пръстите му засия бледа виолетова паяжина, която се сплете в нещо подобно на змия, плъзгаща се безкрай по ръцете му. — Този приятел тук може да се вмъкне в ухото ти и да ти изяде очите изотзад. Не си в състояние да викаш достатъчно силно или достатъчно бързо, че да ме спреш да не го насъскам!
Аса преглътна и бързо утихна.
— От теб искаме само да ни покажеш мястото — заявих. — Бързо, че нямаме много време.
Той се предаде. Очакваше от нас най-лошото, разбира се. Беше прекарал прекалено дълго в компанията на далеч по-лоши от нас злодеи.
Хагоп се върна с конете след половин час. На Кеглата му отне още толкова да се присъедини към групата. Понеже си е такъв, какъвто е — мотаеше се. Когато се появи, Едноокия го огледа така, че той пребледня и посегна към меча си.
— Да се размърдаме! — изръмжах.
Не ми харесваше как Отрядът налита сам на себе си като ранено животно, което си прегризва крайника. Наложих бързо темпо с надеждата всички да бъдат прекалено уморени и твърде заети, че да се карат.
Насоките на Аса се оказаха правилни и лесни за следване. Бях доволен и когато той го разбра, помоли за разрешение да обърне назад.
— Защо ти се иска да стоиш далеч от това място? Какво толкова те е уплашило?
Наложи се да приложим малко натиск, а Едноокия да сплете отново виолетовата си змия, за да отворим устата на Ара.
— Върнах се веднага, щом се прибрах от Хвойноград. Понеже вие, момчета, не ми повярвахте за Гарвана. Мислех си, че може да сте прави и той да ме е измамил някак си. Та исках да видя възможно ли е да го е сторил. И…
— И?
Той ни огледа внимателно, като преценяваше в какво настроение сме.
— Там има още едно такова нещо. Нямаше го, когато той умря. Но сега го има.
— Нещо ли? — попитах. — Какво по-точно?
— Като Черния замък. Има едно точно там, където е умрял. Право в средата на поляната.
— Хубав номер! — изръмжа Едноокия. — Опита се да ни навреш в копието на замъка, а? Смятам да го резна този тук, Знахар!