— Не, няма да го пипаш. Остави го на мира!
През следващите няколко километра разпитах Аса щателно. Не ми каза нищо, което да е важно.
Хагоп яздеше отпред като превъзходен разузнавач. Вдигна ръка. Приближих се към него и той ми посочи леки вдлъбнатини по пътеката.
— Следваме някого и не сме изостанали много! — Скочи от седлото, побутна вдлъбнатините с пръчка и, приклекнал, измина няколко крачки. — Язди голямо животно. Муле или впрегатен кон.
— Аса!
Дребосъкът изписка сепнато.
— Какво има пред нас? Накъде е тръгнал този тип?
— Няма нищо, нищичко! Поне доколкото знам. Може да е ловец. Те продават доста плячка на пазара…
— Може и да е…
— Да бе! — обади се Едноокия саркастично. Играеше си с виолетовата си змия.
— А какво ще кажеш да ни заглушиш малко, Едноок? Не! Имам предвид така, че никой да не чуе приближаването ни. Аса, колко остава още?
— Няколко километра, тъй или иначе. Момчета, защо не ме пуснете да си ходя? Все още мога да се добера до града преди смрачаване!
— Не, не. Отиваш там, където и ние! — Погледнах към Едноокия. Правеше това, което го бях помолил. Щяхме да се чуваме само един друг, когато говорим. Това беше всичко. — На седлото, Хагоп! Човекът е самичък!
— Да, но кой е той, Знахар? Ами ако е някоя от онези ужасни твари? Тъй де, ако в онова чудо в Хвойноград имаше цял батальон, който идваше от нищото, защо и тук да си нямат такива?
Аса издаде звуци, които подсказваха, че и на него са му хрумнали сходни мисли. Което обясни защо толкова настоява да се върне в града.
— Видя ли нещо, когато беше там, Аса?
— Не. Но видях къде тревата е утъпкана, сякаш някой идва и си тръгва…
— Когато стигнем, бъди нащрек, Едноок! Не искам никакви изненади!
Двадесет минути по-късно Аса се обади:
— Почти пристигнахме! На около двеста метра по течението на потока е! Може ли да остана тук?
— Престани да задаваш глупави въпроси! — Погледнах към Хагоп, който посочи към следата. Онзи тип все още се движеше пред нас. — Слизайте от конете. И стига сте приказвали. Оттук нататък ще използваме езика на знаците. Ти, Аса, не си отваряй устата, каквото ще да става. Разбра ли?
Слязохме от седлата, извадихме оръжията си и тръгнахме напред, прикривани от заклинанието на Едноокия. С Хагоп първи стигнахме до поляната. Ухилих се, махнах на Едноокия да се приближи и посочих с ръка. Той също се ухили.
Изчаках няколко минути — да настъпи подходящият момент — пристъпих напред, застанах точно зад гърба на мъжа и го хванах за рамото.
— Кестеняв Скубльо!
Той изпищя, помъчи се да извади нож и същевременно се опита да побегне. Кеглата и Хагоп му отрязаха пътя и го върнаха при нас. Вече бях коленичил там, където стоеше той преди това и оглеждах купчината кости.
44.
Порт Медовина — сечището
Погледнах към Скубльо. Имаше вид на човек, изгубил всякаква надежда.
— Хванахме те по-бързо, отколкото очакваше, а?
Той задърдори. Почти нищо не разбрах от приказките му. Опитваше се да говори за няколко неща наведнъж. Гарвана. Черния замък. Шанса му да започне нов живот. Разни такива.
— Успокой се и млъкни, Скубльо! На твоя страна сме!
Обясних му какво е положението, като наблегнах, че разполагаме с четири дни да намерим Глезанка. Стори му се трудно да повярва, че момичето, което беше работило в „Желязната лилия“, може да се окаже Бялата роза на Бунтовниците. Не спорих с него, просто му изложих фактите.
— Четири дни, Скубльо! После Господарката и Покорените ще дойдат. И ти гарантирам, че тя ще търси и теб. О, да! Досега трябва да са открили, че смъртта ти е фалшива. Вероятно са разпитали достатъчно хора, за да осъзнаят какво точно става. Борим се за живота си, Скубльо! — Погледнах към голямата черна буца и казах, без да се обръщам конкретно към някого. — И това чудо няма да ни помогне ни най-малко! — И пак погледнах костите. — Хагоп, виж какво може да извлечеш от този скелет. Едноок, вие с Аса проверете какво точно е видял той. Минете през случката — буквално. Кегла, ти ще играеш Гарвана. Скубльо, ти ела с мен!
Бях извънредно доволен. И Аса, и Скубльо правеха каквото им се казва. Съдържателят, макар и потресен от завръщането ни в живота му, явно не намираше смисъл да се паникьосва. Гледах го, докато Хагоп претърсваше земята сантиметър по сантиметър. Като че ли Скубльо беше пораснал, бе открил в себе си семе, което нямаше шанс да покълне в стерилната почва на Хвойноград. Прошепна: