— Виж, Знахар! Не знам нищо за това, че Господарката идва и трябва да намерите Глезанка. И не ме е грижа — Посочи черната буца. — А с това какво ще правите?
— Хубав въпрос!
Не беше нужно да му се обяснява. А означаваше, че Властелина не е претърпял окончателно поражение в Хвойноград. Още преди това беше направил залога си. Тук имаше втори растящ портал — и се развиваше с притеснителна скорост. Аса беше прав да се бои от тварите от замъка. Властелинът знаеше, че трябва да побърза — макар да се съмнявах, че е очаквал да го открият толкова скоро.
— Няма кой знае какво за правене, когато се замислиш по-сериозно — отбелязах.
— Трябва да предприемете нещо! Виж, знам! Имал съм си работа с тези твари. Това, което сториха с мен и Гарвана, и Хвойноград… По дяволите, Знахар, не може да оставиш същото да се повтори!
— Не казвам, че не искам да предприема нещо. Казвам, че няма какво. Нали не би поискал от човек с джобно ножче да насече гората и да построи град? Той просто не разполага с нужните инструменти!
— А кой ги има?
— Господарката.
— Тогава…
— И моята жертвоготовност си има граници, приятел. Нямам намерение да умра заради Порт Медовина. Нямам намерение да жертвам и Отряда си заради хора, които дори не познавам. Може би имаме морален дълг, но не го смятам за чак толкова голям!
Той изсумтя. Разбираше ме, но не го приемаше. Останах изненадан. Без да казва кой знае какво, усещах, че е тръгнал на кръстоносен поход. Страхотен злодей, който се опитва да си купи опрощение. Не го обвинявах ни най-малко, но не би постигнал успех без Отряда и мен.
Гледах как Едноокия и Аса прекарват Кеглата през всичко, което Гарвана беше правил в деня на смъртта си. От мястото си не виждах недостатъци в разказа на Аса. Надявах се Едноокия да има по-добра гледна точка. Кой друг, ако не той, би могъл да открие истината? Беше изумителен майстор не само на същинската магия, но и на театралните номера.
Спомних си, че Гарвана беше доста добър в номерата. Най-любимият му бе измъкването на ножове от чистото нищо. Но имаше и други трикове, с които забавлява ваше Глезанка…
Хагоп ме повика:
— Я виж тук, Знахар!
Погледнах, но не открих нищо необичайно.
— Минава през тревата към буцата. Почти е изчезнало вече, но още го има. Като следа… — той разгърна високите треви.
Отне ми известно време да го забележа — почти невидима пътечка слуз, като засъхнала следа от охлюв. Подробното ми проучване показа, че тя започва приблизително оттам, където се е намирало сърцето на трупа. Нужно беше и известно въображение — хищниците бяха накъсали останките.
Огледах лишената от плът ръка. По пръстите й още стояха пръстени, а наоколо се търкаляха метални дреболии и няколко ножа.
Едноокия доведе Кеглата до костите.
— Е? — попитах ги.
— Възможно е. С малко отклонения и сценична магия… Не мога да ти кажа обаче как го е постигнал. Ако изобщо е…
— Имаме труп — отбелязах, като посочих костите.
— Той си е — настоя Аса. — Вижте! Още носи пръстените си. А и токата на колана и меча, и ножовете…
Но в гласа му долових сянка на съмнение. И той се замисляше в моята посока.
А аз още се чудех защо никой не е потърсил хубавия нов кораб.
— Хагоп! Следи за признаци, че някой се е отдалечил оттук! Аса, нали каза, че си изчезнал веднага щом си видял какво става?
— Да, така си беше!
— Добре. Да спрем да се притесняваме за това и да се опитаме да видим какво се е случило. Просто погледни. Този мъртвец е имал нещо, което се е превърнало в това… — посочих буцата. Бях изненадан, че толкова лесно успявах да не й обръщам внимание. Предполагам, че човек в крайна сметка свиква с всичко. Бях обикалял големия замък в Хвойноград, докато изгубих онова ледено страхопочитание, което ме трогваше известно време. Искам да кажа, че ако хората могат да свикнат с кланиците, или с моята работа — на войник или хирург — то тогава наистина свикват с всичко.
— Аса, ти си се навъртал около Гарвана. Скубльо, той е живял в кръчмата ти години наред и си му бил партньор. Какво е донесъл от Хвойноград, което може да се съживи и да се превърне в това?
Те поклатиха глави и се втренчиха в костите. Казах им: