— Помислете както трябва! Скубльо, със сигурност е нещо, което е притежавал, когато се е запознал с теб. Спрял е да се качва на хълма много преди да потегли на юг!
Минаха минута-две. Хагоп започна последователно да обикаля ръба на пресъхналото блато. Не хранех особена надежда, че ще намери следи след толкова време. Не бях познавач на горите, но познавах Гарвана.
Внезапно Аса се опули.
— Какво? — изръмжах.
— Всичко е тук. Нали знаеш, всичкия метал. Дори копчетата му и дреболиите… Липсва само едно.
— Е?
— Бижуто, което носеше. Виждал съм го само няколко пъти… Какво има, Скубльо?
Обърнах се. Кестенявия притискаше гърдите си над сърцето. Беше пребледнял като платно. Мъчеше се да намери думи, но те не искаха да излязат от устата му. Започна да къса ризата си.
Помислих си, че е получил сърдечен удар. Но преди да стигна до него, за да му помогна, той успя да разкопчае дрехата си и стисна нещо, което носеше на врата. Нещо на верижка. Опита се да го свали насила, но верижката не се късаше.
С усилие го накарах да го махне през главата си, измъкнах го от вцепенените му пръсти и го подадох на Аса.
Той също беше леко пребледнял:
— Да, точно това е!
— Сребро — отбеляза Едноокия, докато гледаше многозначително Хагоп.
Да, схващах накъде бие. И може да беше прав.
— Хагоп, я ела насам!
Едноокия взе предмета и го вдигна към светлината.
— Добре измайсторено… — промърмори, после го подхвърли високо и се гмурна като жаба, която скача от листото си. Докато се издигаше във въздуха, залая като чакал.
Блесна светкавица. Обърнах се трескаво. Две твари от замъка стояха до черната буца, застинали насред крачка, в опит да ни нападнат. Скубльо изруга, докато Аса пищеше. Кеглата се стрелна покрай мен и заби меча си дълбоко в гърдите на едното. Сторих същото, толкова потресен, че дори забравих колко трудности имах при предишния подобен двубой.
И двамата ударихме една и съща твар. И двамата освободихме оръжията си.
— Вратът — изпъшках. — Потърси вените на врата!
Едноокия отново беше на крака, готов за действие. По–късно ми каза, че мернал движение с ъгъла на окото си и скочил точно навреме, за да избегне някакъв хвърлен предмет. Те чудесно знаеха кого да нападнат пръв и кой от нас е най-силният.
Хагоп дойде откъм гърбовете на тварите, точно когато те се раздвижиха, и включи меча си в сечта. Както и Скубльо, за моя изненада. Скочи напред с дълъг около педя нож, приведе се ниско и посегна към ахилеса на врага.
Схватката беше кратка. Едноокия ни предостави няколкото нужни секунди. Съществата бяха доста трудни за убиване, но все пак успяхме. Последното вдигна поглед към Скубльо, усмихна се и каза:
— Кестеняв Скубльо! Няма да те забравим!
Той се разтрепери.
Аса възкликна:
— Позна те, Скубльо!
— Да, един от онези, на които носех тела. С изключение на първия път, все с него общувах…
— Чакай малко! — противопоставих му се. — Само една твар се измъкна от Хвойноград. Не ми се струва вероятно да е била точно тази, която познаваш… — и спрях.
Бях забелязал нещо притеснително. Двете същества бяха идентични чак до белега на гърдите, когато им смъкнах тъмните дрехи. Тварта, която бяхме влачили по хълма с Лейтенанта, след като я заклахме пред портите на замъка, имаше същия белег.
Докато всички останали страдаха от постбоеви тръпки, Едноокия попита Хагоп:
— Да си виждал нещо сребърно около кокалаците? Когато ги провери за пръв път?
— Ами…
Магьосникът вдигна медальона на Скубльо.
— Вероятно е изглеждало така. Това го е убило.
Хагоп преглътна и бръкна в джоба си. Подаде му медальон, идентичен с този на Скубльо, като изключим, че змиите нямаха очи.
— Аха — възкликна Едноокия и вдигна отново първия амулет към светлината. — Да, в очите е. Когато му дойде времето. На точното място и в нужния момент…
Бях много по-заинтригуван от това, какво още може да излезе от черната буца. Придърпах Хагоп от другата й страна и намерих изхода. Приличаше доста на вход към землянка. Предполагам, щеше да стане истинска порта чак когато замъкът пораснеше. Посочих към следите.
— Какво ти подсказват те?
— Че тук кипи усилена работа и трябва да се махаме, докато има време. Сигурно са доста!
— Да-а…