Може би все пак има връзка на ниво, което не съм способен да осъзная. Събудих се от дрямката, като си мислех, че май пак трябва да ида до заведението, и открих, че златното сияние се носи край мен. Или може би не се будех, а само сънувах това… Така и не разбрах със сигурност. Когато си го припомням, винаги ми се струва… сън.
Не я изчаках да започне. Заговорих аз. Говорех бързо и Й разказах всичко, което трябваше да знае за буцата в Порт Медовина и за възможността войниците да са се сдобили със стотици семена от Черния замък.
— Казваш ми всичко това, при условие, че си решил да ми бъдеш враг, лечителю?
— Не искам да ти бъда враг. Ще ти стана такъв само ако не ми оставиш друга възможност! — и смених темата. — Не можем да се справим сами, а това зло трябва да бъде спряно! Всички такива трябва да бъдат спрени! На света и без друго съществува достатъчно зло!
Разказах й, че намерихме амулета в гражданин на Хвойноград, но не споменах конкретно име. Казах й, че трябва да го оставим там, където може да го намери, когато пристигне.
— Да пристигам ли?
— Не си ли тръгнала на път насам?
Тънка усмивка, потайна и напълно наясно, че съм изчерпал темата на разговора. Никакъв отговор. Само въпрос:
— А ти къде ще си?
— Няма да ме има. И няма да ме има отдавна, и съм тръгнал надалеч.
— Може би. Ще видим… — Златното сияние отслабна.
Имаше и други неща, които исках да Й кажа, но те нямаха нищо общо с настоящия проблем. Въпроси, които исках да задам. Но не ги зададох.
Последната златна искрица ме напусна с шепот:
— Длъжница съм ти, лечителю!
Едноокия нахлу в заведението малко след изгрев-слънце с вид на прегазен от впрегатен кон. Мълчаливия се влачеше зад него също с доста изнурен вид. Беше вървял по следата на Гарвана, без да се отклонява. Едноокия каза:
— Хванах го точно навреме! Още час и щеше да излезе от града. Накарах го да почака поне до разсъмване!
— Да бе. Днес ти ли ще будиш войниците? Ще тръгваме раничко и непременно ще се приберем преди мрак.
— Какво?
— Според мен бях достатъчно ясен. Трябва да се върнем там веднага. Вече използвахме един от дните си.
— Хей, човече, съсипан съм! Ще умра, ако ме накараш да…
— Ще спиш на седлото. Това винаги е било сред талантите ти. Спиш навсякъде и по всяко време.
— О, горкият ми задник!
Час по-късно отново поех по Посоления път, заедно с Мълчаливия и Мускуса в допълнение към екипа. Скубльо настоя да дойде, макар че бях готов да го освободя от мисията. Аса реши, че и той иска да участва. Може би смяташе, че бившият кръчмар носи някакво защитно средство. Започна да говори смело като Скубльо, но и глух би чул фалшивото подрънкване в гласа му.
Този път се движехме по-бързо, давахме си повече зор и снабдихме Скубльо с истински кон. Стигнахме до поляната по обед. Докато Мълчаливия душеше наоколо, успях да се взема в ръце и да огледам буцата по-отблизо.
Не се беше променила. Само двете мъртви твари липсваха. Нямах нужда от зорките очи на Хагоп, за да различа, че са ги вмъкнали вътре през входния отвор.
Мълчаливия обиколи поляната до място, почти идентично с това, където пътеката на тварите влизаше в гората. После вдигна ръка и ни извика. Побързах да се присъединя към него. Нямаше нужда да чета танца на пръстите му, за да знам какво е открил. Отговорът беше изписан на лицето му.
— Намери го, а? — попитах по-весело, отколкото ми се искаше.
Бях започнал да разчитам на версията, че Гарвана е мъртъв.
Не ми харесваше онова, което подсказваше скелетът. Мълчаливия кимна.
— Ехо! — провикнах се. — Намерихме го! Да вървим! Докарайте конете!
И останалите се събраха. Аса изглеждаше малко разтревожен. Попита:
— Как го е направил?
Не разполагахме с готов отговор. Неколцина от нас се чудеха чий скелет лежи на поляната и за какъв дявол е носел медальона на Гарвана. Аз пък се питах как планът за изчезване на някогашния ни другар е съвпаднал толкова гладко с плановете на Властелина за посяване на нов черен замък.
Единствено Едноокия имаше желание да приказва, но и неговото стигаше само за оплаквания.
— Ще тръгнем по следата и няма да успеем да се върнем в града преди мръкнало — промърмори.
Каза и още доста неща, най-вече за това колко бил уморен.
Никой не му обърна внимание. Дори ние, които си бяхме починали, се чувствахме изтощени.