— Не мога да замина! Трябва да се грижа за майка си!
— Добре. Предупредих те! — и Гарвана смени темата, като попита. — Ами Аса? Той е сериозен проблем. Попечителите ще продължат издирванията си, докато не намерят хората, нападнали Катакомбите. Той е слабото звено.
— Мога да се справя с Аса.
— Надявам се, Скубльо. Надявам се!
Изчезването на Крейг стана главна тема за слуховете в Патъка. Скубльо се преструваше на озадачен и твърдеше, че не знае нищо. Макар че клюките разнасяха обратното, лъжата му издържа — нали си беше страхливеца Скубльо. Единственият, който знаеше истината, не тръгна да я издава.
Най-трудното беше да се изправи пред майка си. Старата Юни не казваше нищо, но слепият й поглед го обвиняваше. Тя го караше да се чувства зъл, езичник и анатемосан в тайните ъгълчета на съзнанието й. Бездната помежду им стана непреодолима.
16.
Хвойноград — неприятна изненада
Вола отново ме потърси следващия път, когато реши да слезе в долината. Може би просто харесваше компанията ми — нали си нямаше местни приятели.
— Какво има? — попитах, когато той нахлу в малкия ми кабинет и диспансер едновременно.
— Вземи си палтото. Отново слизаме в Патъка!
Готовността му да ме води със себе си ме радваше, защото ми беше писнало от Дуретил. Съжалявах другарите си — те още нямаха моя шанс. А замъкът беше безумно скучен.
Тъй че излязохме и се спуснахме по склона. Подминахме Оградата и попитах:
— Защо си толкова развълнуван?
— Не точно развълнуван — отговори ми Вола. — Всъщност това няма общо с нашата задача. Помниш ли онзи сладур, лихваря?
— С превръзките ли?
— Същия. Крейг. Изчезнал е, заедно с половината си момчета. Вероятно е посегнал на онзи, който го е ранил и оттогава не са го виждали.
Намръщих се. Това не ми изглеждаше важен повод. Гангстерите винаги изчезват, а после се появяват внезапно.
— Насам! — Вола ми посочи някакъв храст по протежение на стената на Оградата. — Ето оттук са влезли нарушителите! — После посочи група дървета отсреща. — Тук са спирали каруците си. Имаме свидетел, който ги е видял. Били натоварени с дърва, твърди. Хайде. Ще ти покажа! — и се вмъкна в храста, като коленичи на четири крака.
Последвах го, като мърморех, че съм се намокрил. Северният вятър не подобряваше с нищо положението.
Вътрешността на Оградата беше по-обрасла и от външната й страна. Вола ми показа няколко дузини наръча дърва, които намерили в храстите до пролуката.
— Очевидно са изнасяли големи количества!
— Предполагам, че са им трябвали за прикриване на телата. Ето тук са ги секли… — и посочи дърветата, разположени нагоре към Дуретил. Замъкът гордо се издигаше на фона на струите облаци — сива каменна купчина на един земетръсен полъх от срутването.
Огледах наръчите. Колегите на Вола ги бяха издърпали настрани и струпали на купчина, което не говореше за умно свършена детективска работа. Струваше ми се, че са сечени и навързвани в продължение на седмици. Срезовете на някои клони бяха по-изсъхнали, отколкото на други. Споменах за това пред Вола.
— Забелязах го. Както го виждам, някой редовно се е снабдявал с дърва! Открили са Катакомбите случайно и тогава ги е прихванала алчност.
— Хммм… — огледах купчината дърва. — Ако предположим, че са ги продавали?
— Не. Толкова поне знаем. Никой не е продавал дърва от Оградата. Вероятно семейство или групичка съседи са ги използвали само за себе си.
— Провери ли каруцарите под наем?
— За колко глупави смяташ тези хора? Да наемат каруца за нападение над Катакомбите!
Свих рамене:
— Е, разчитаме поне един от тях да е глупак, нали?
Той призна:
— Прав си. Ще трябва да проверим. Но е трудно, тъй като съм единственият с достатъчно кураж да обикаля из Патъка. Надявах се да сполучим някъде другаде. Ако се наложи, ще свърша и тази работа. Когато нямам по-належащи дела.
— Може ли да видя откъде са проникнали вътре? — попитах.
Много му се искаше да ми откаже. Вместо това заяви:
— Доста ходене е и отнема над час. Предпочитам да поразпитам за този Крейг, докато следата е гореща!
Свих рамене:
— Някой друг път тогава!
Слязохме на територията на Крейг и започнахме обхода.
Вола все още имаше няколко останали от юношеството му познати. Притиснати както трябва и с помощта на няколко гирша те се разприказваха. Не ми позволиха да присъствам. Прекарах си времето, пиейки бира в една кръчма, докато съдържателите й колебливо се цупеха над парите ми и се държаха така, все едно съм чумав. Когато ме питаха директно, не отричах, че съм Инквизитор.