Вола се присъедини към мен.
— В крайна сметка може би няма нищо. Носят се какви ли не слухове. Твърди се, че собствените му хора го довършили. Казват също, че може да е бил негов съперник — Крейг се е държал нахално спрямо съседите си… — и прие халба вино за сметка на заведението.
Не го бях виждал да прави такова нещо преди. Приписах го на прекалената му заетост.
— Има една връзка, която можем да проверим. Бил се вманиачил да докопа някакъв чужденец, който го направил на глупак пред квартала. Говори се, че именно този чужденец е и човекът, който го е нападнал преди това… — той извади списъка си и започна да го преглежда. — Не очаквам да има кой знае какво за нас! В нощта, когато Крейг изчезнал, се чули много писъци и крясъци. Но няма нито един очевидец, разбира се… — ухили се. — Уховидците твърдят, че имало голяма гонитба. Склонен съм да приема версията за смяна на ръководството.
— А с какво разполагаш?
— Имам списък на хората, които може би са мъкнали дърва от Оградата. Някои дори май са се засичали един друг. Мислех си, че все ще открия нещо интересно, ако сравня разказите им… — махна да му донесат още вино. Този път плати, като даде пари и за първата халба, макар че от заведението му я бяха опростили. Останах с впечатлението, че в Хвойноград са свикнали да дават на Попечителите всичко, което те си поискат. Вола просто имаше чувство за етика, поне доколкото ставаше дума за хората от Патъка. Не искаше да прави живота им по-тежък, отколкото е в момента.
Нямаше как да не го харесвам, поне в определено отношение.
— Нали не смяташ да душиш около тази история с Крейг?
— О, напротив, ще я разровя до дъно. Телата липсват, което не е необичайно. Вероятно ще се появят на речния бряг след ден-два, ако са мъртви. Или ще мрат за кръв, ако не са… — и почука с пръст по едно име от списъка. — Този тук се мотае около същото място. Може би ще мога да поговоря с този Гарван, докато съм в района…
Усетих как кръвта се оттича от лицето ми.
— С кого, каза?
Той ме погледна странно. Насилих се да се отпусна и да си придам поуспокоен вид, преди веждите на Вола да са се качили на тила.
— Наричат го Гарвана. Чужденец. Същият, който очевидно враждувал с Крейг. Навърта се на мястото, на което и ей този тук от моя списък със снабдители на дърва. Мисля да му задам един-два въпроса.
— Гарвана. Необичайно име. Какво знаеш за него?
— Само това, че е чужденец и явно е от опасните типове. Подвизава се наоколо от няколко години. Типичен скитник, а се е сдушил и с онези от Ямата.
„Онези от Ямата“ бяха бежанците бунтовници, намерили убежище в Хвойноград.
— Ще ми направиш ли услуга? Вярно, слабо вероятно е, но може да се окаже, че този тип е призракът, за когото ти споменах онзи ден. Стой далеч от пътя му! Престори се, че изобщо не си чувал това име, но ми дай описание за него. И открий дали води и друг човек със себе си.
Вола се намръщи. Това не му хареса.
— Важно ли е?
— Не знам. Нищо чудно. И пази в тайна цялата история, ако е възможно, моля те!
— Този човек е доста важен за теб, а?
— Ако е същият, когото имам предвид и когото мислех за мъртъв — да. Ние с него имаме важна работа.
Той се усмихна:
— Лична ли?
Кимнах. Вече бях на своя територия. Той беше докачливият. Ако ставаше дума за моя Гарван, трябваше да пипам внимателно. Нямах смелост да позволя да го хванат в примката на нашата операция. Той знаеше прекалено много и можеше да подложи на съмнение половината офицери на Отряда и старшия състав. И да ги довърши.
Реших, че Вола ще реагира най-добре, ако се държа загадъчно и представям Гарвана за стар враг по подразбиране. Човек, за когото бих дал всичко, за да мога да му скоча в мрака, но абсолютно незначителен във всяко друго отношение.
— Разбрах те — каза той накрая. Гледаше на мен по различен начин, сякаш се радваше да открие, че и аз съм човешко същество в крайна сметка.
Да, ама не съм. Въпреки това обичам да се преструвам — поне през повечето време. Казах му:
— Връщам се в Дуретил. Трябва да поговоря с някои приятели!