Един от нашите ме откри в щаба на Брестака.
— Шепота те търси, Знахар!
Подскочих. Виновно подсъзнание.
— И за какъв дявол? — Не я бях виждал от седмици.
— Ами иди и ще разбереш! На мен не ми каза! — изсумтя в очакване, че ще види офицер да се пържи в собствен сос. Предполагаше, че съм загазил.
Да, така предполагаше. Аз също. Отлагах колкото време посмях, но в крайна сметка се наложи да се явя на разговор. Шепота ме стрелна с поглед още с влизането ми.
— Абе, вие, хора, не открихте абсолютно нищо там, долу. Какво правите — просто се мотаете, а? Да не сте на почивка? Хайде, кажи нещо!
— Аз…
— Знаеше ли, че Черният замък спря да расте след набега ни върху групата от Ямата? Не? И защо не? Нали се предполага тъкмо такива неща да научаваш!
— Никой от заговорниците не беше виновен за…
— Знам отлично! Знам, че никой от тях не се оказа основният снабдител на тела. Но нашият човек сигурно ги е познавал и си е събрал багажа. Оттогава насам са докарали само две тела. Последното — тъкмо снощи. Защо не си научил за това? Какво, в крайна сметка, правите в Патъка? Според мен не ви бива за нищо!
О, в лошо настроение сме, така ли? Попитах:
— Да не би да наближава крайният срок или нещо такова? Така, както аз го разбирам, няма да загазим, ако бъдат доставени само няколко тела!
— Вярно е, поне засега. Но сме стигнали момента, когато нужното количество ще възлиза и само на „няколко“.
Прехапах долната си устна, постарах се да си придам искрено загрижен вид и зачаках.
Тя ми каза:
— Господарката ни притиска. Притеснена е и иска да види някакво развитие.
Така значи. Както винаги, лайната се стичат надолу по склона. Според нормалния ход на нещата би трябвало и аз да ида да си го изкарам на някой нискостоящ. Вместо това предпазливо обясних:
— Половината проблем е, че не разбирам какво точно става. Ако смяташ, че знаеш какво представлява замъкът, как расте и тъй нататък, защо просто не идеш да го събориш? Или го превърни във винарска изба, в гъбарник… нещо от този род?
— Не е толкова просто!
Никога не е. Имах склонност да пропускам политическите усложнения. Просто не ми е така устроен умът.
— Може би след като целият ви Отряд се придвижи дотук… Но първо трябва да овладеем града. Дукът и некомпетентните му хора не могат да се справят със ситуацията.
Стоях и си придавах очаквателен вид. Понякога това скланя хората да ти кажат повече, отколкото възнамеряват първоначално.
— Градът направо ще избухне в пламъци, ако не е стегнат здравата, когато истината се разкрие. Защо според теб Попечителите толкова внимават да пазят в тайна историята с Катакомбите? Няколко хиляди граждани имат роднини, които са попаднали в тази ужасяваща постройка. Това са доста хора, които ще се вбесят, че душите на любимите им са изгубени завинаги!
— Ясно…
Всъщност не ми беше ясно напълно. Изискват се известни усилия да потиснеш здравия си разум, за да възприемеш картинката.
— Така че ще подходим към това от друг ъгъл — обясни ми тя. — Аз ще оглавя проучванията ви. Докладвай ми всекидневно. Ще решавам какво и как да правите. Разбра ли?
— Да, госпожо!
Даже твърде добре. Щеше да стане още по-трудно да я държим настрана от Гарвана.
— Първата ви и главна задача ще бъде да сложите наблюдателен пост при замъка. И ако това не ни заведе до някого, ще пратя Перото при вас. Разбра ли?
— Да, госпожо!
И този път — даже твърде добре.
Зачудих се дали Шепота подозира, че работим и с подмолна цел.
— Сега си свободен. Очаквам да се явиш при мен утре и то с някакъв смислен доклад!
— Да, госпожо!
Напушен, се упътих право към Брестака. Той трябваше да се изправи пред нея, не аз. Само защото съм с по-висок чин…
Останах при сержанта колкото да му разкажа какво се е случило — и пристигна куриер от Вола. Искал да се срещне с мен незабавно.
Вола беше поредният проблем. Бях сигурен, че е по-умен, отколкото показва и почти убеден, че ни подозира в по-добра осведоменост, отколкото признаваме.