Намъкнах се в кутийката му в щаба на тайната полиция.
— За какво ме викаш?
— Постигнах известен напредък по историята с нападението над Катакомбите. Резултат от чисто упорито обикаляне насам — натам.
— Е, и? — Бях доста неучтив и той вдигна вежда. Обясних му: — Тъкмо имах среща лице в лице с нашата началничка… — което беше най-близкото нещо до извинението, което му дължах. — А ти с какво се сдоби?
— С едно име.
Изчаках. Също като Брестака, Вола обожаваше да го умилостивяват. Не бях в настроение да играя тази игричка.
— Проследих онази идея, която ти хрумна — за каруците под наем. И изникна името „Аса“. Един дървосекач на име Аса вероятно е работел при пролуката, която ти показах. Човек на име Аса е похарчил известно количество стари монети, но преди нападението в Катакомбите. И пак Аса работел за Крейг, преди той и хората му да изчезнат. Където и да ида, все ми разправят за този Аса!
— А имаш ли с какво да го свържеш с Черния замък?
— Не. Не мисля, че има пръст и в това. Но сигурно знае нещо…
Премислих новия факт. Вола бе споменал името и преди. Беше на някакъв тип, който се въртял в същото заведение, в което и Гарвана. Може би имаше връзка и май трябваше да потърся този Аса, преди някой друг да се сети за него.
— Тръгнал съм към Патъка — заявих. — Преки заповеди от нейно преподобие. Ще накарам Гоблин да потърси този тип.
Вола се намръщи. Доста се беше разгорещил, когато откри, че сме вкарали наши хора в Патъка, без да се посъветваме с него.
— Добре. Но не ми играй повече плитки номера, става ли? Твоите и моите хора не преследват една и съща цел, но това не е причина да се прескачаме един друг, нали?
— Прав си. Просто ние в Отряда сме свикнали да правим нещата самостоятелно. Ще се видим, когато се върна!
— Много бих се радвал!
Той ме огледа по начин, който подсказваше, че вече не ми вярва. Ако изобщо ми е вярвал някога. Тръгнах си, замислен за Отряда и колко дълбоко сме затънали в блатото. Отвсякъде ни обграждаха неприятности. Жонглирахме с твърде много топки или по-скоро — с ножове с отровни остриета.
Забързах надолу и потърсих Гоблин, на когото си го изкарах заради струпващите се беди. Не остана по-доволен от мен и Брестака.
23.
Хвойноград — разпит
Нямаше повече проблеми с изнудвачи. Някой очевидно беше казал на Магистрата, че той е убил Калкана. Магистратът не повярва — или не го интересуваше.
После се появи помощникът на Вола. Скубльо за малко да изтърве ценна съдина. Беше се почувствал в безопасност поне в това отношение. Единствените, които знаеха подробности по нападението над Катакомбите, вече се намираха далеч оттук. Успя да дръпне юздите и на нервите си, и на чувството за вина, преди да се приближи до масата на посетителя.
— С какво мога да ви бъда полезен, преподобни?
— Донеси ми храна и най-доброто си вино, кръчмарю!
Скубльо вдигна вежди:
— Господине?
— Ще си платя. Никой в Патъка не може да си позволи да раздава безплатна храна!
— Вярно е, господине, вярно е!
Когато Кестенявия се върна с виното, Инквизиторът отбеляза:
— Ти очевидно се справяш добре, кръчмарю!
Скубльо изсумтя.
— Живеем на ръба, преподобни — на ръба на нищото. Една лоша седмица ще ме съсипе. Всяка зима изкарвам, като взимам заеми от един лихвар, за да платя на друг. Лятото обаче е добре. Наскоро си намерих партньор, успях да оправя едно-друго. Така заведението стана по-привлекателно. Но вероятно е последният ми предсмъртен дъх, преди да го загубя… — и се постара да изглежда възможно най-отчаян.
Инквизиторът кимна:
— Остави бутилката. Нека и Службата допринесе за преуспяването ти!
— Няма да искам надценка, преподобни!
— И защо да постъпваш глупаво? Пиши ми сметка като за обикновен клиент!
Наум Скубльо вече беше сложил двайсет процента над обичайното. Радваше се, че се отърва от бутилката — след Гарвана му бяха останали няколко, напълно безполезни в тази част на квартала.
Когато донесе и храната, Инквизиторът предложи:
— Вземи си халба и ела да поседнеш при мен!
Нервите на Скубльо се опънаха като тетива на лък. Нещо не беше наред. Бяха го спипали!