— Проклета жена! — промърмори. — Не биваше да ми говори така! Сега ме кара да се съмнявам във всички!
Облегна се на една стена и поведе битка със съвестта си. Понякога похотта дърпаше напред, понякога — нуждата да понесе отговорността си. Копнееше за Иска… Но ако тя наистина го обичаше, не му трябваха пари…
— Какво? — каза на глас и пак се взря, но очите му не го подвеждаха. Именно Иска влизаше в заведението на Гилбърт.
Стомахът му потъна като падащ камък.
— Не. Не би могла… Сигурно има някакво обяснение…
Но предателското му съзнание започна да подрежда малките странности във връзката им, особено угаждането на страстта й за харчене. Болката в посипаните му със сол рани премина в гняв, пък макар и със слаб градус. Промъкна се през улицата и избърза по задната алея, която заобикаляше дупката на Гилбърт. Кабинетът му имаше прозорец към прохода. Скубльо не очакваше да го намери отворен. Просто искаше да хвърли един поглед.
Наистина беше затворен, но през него все пак се чуваше твърде добре. А звуците от правенето на любов изобщо не се приближаваха до това, което искаше да научи нещастният любовник.
Обмисли дали да не се самоубие на място. Обмисли също и дали да не се самоубие на прага на Иска, както и дузина други драматични протести. Но знаеше, че нито един няма да трогне двамата злодеи.
А след това те се разговориха. И приказките им скоро убиха сдържаните съмнения на Скубльо. Чу се и неговото собствено име.
— Готов е — заяви жената. — Замъкнах го толкова далеч, колкото мога. Може би ще вземе най-много още един заем, преди да започне да си спомня, че има семейство.
— Направи го, тогава! Искам го вързан като жертвено прасе. За да удавиш някого, трябва да му окачиш камък на шията, нали така? Той се измъкна от Крейг, не забравяй!
Скубльо се разтрепери от ярост.
— Колко дълбоко си го вкарал?
— Единадесет ливи плюс още десетина в лихви.
— Мога да го изработя за още пет.
— Направи го, че вече имам нетърпелив купувач!
Скубльо си тръгна. С часове скита из Патъка. Изглеждаше толкова мрачен, че хората минаваха от другата страна на улицата. Няма отмъщение толкова ужасно като онова, което страхливецът планира в тъмната бездна на сърцето си.
Късно този следобед Кестенявия влезе в кабинета на Гилбърт, скрил всичките си чувства зад паравана, който беше открил през нощта, докато тичаше с ловците на Крейг.
— Трябват ми петнадесет ливи, Гилбърт! Бързам.
Лихварят го зяпна стреснато. Единственото му око се ококори.
— Петнадесет? Че за какво са ти?
— Подготвил съм сладка сделка, но трябва да я приключа тази вечер. Ще ти дам допълнителни точки по лихвата, ако искаш!
— Скубльо, и без друго си в дълбокото. Притеснявам се как ще покриеш сегашните дългове…
— Щом приключа сделката, ще мога да ти се разплатя докрай.
Гилбърт го огледа оценително.
— Какво се мъти, Скубльо? Много самоуверен си!
Кестенявия му каза лъжата, от която щеше да го заболи най-много.
— Женя се, Гилбърт. Тази вечер смятам да предложа на дамата. Искам да приключа сделката, та да мога да превърна „Лилията“ в подходящо място за нея.
— Е-е — изпъшка Гилбърт. — Хм, хм, хм! Кестенявия Скубльо се жени. Интересно. Ами добре, Скубльо! Работата ми намирисва, но ще рискувам. Петнадесет ли каза?
— Благодаря, господин Гилбърт. Наистина съм благодарен…
— Сигурен ли си, че можеш да си посрещнеш плащанията?
— Ще имам десет ливи до края на седмицата. Гарантирано. А когато Иска ми помага в „Лилията“, няма проблем да спечеля достатъчно, че да покрия и останалото.
Гилбърт прикри тънката си усмивчица.
— Тогава няма да възразиш за една по-сериозна гаранция от честната ти дума?
— Господине?
— Искам ипотека върху „Желязната лилия“.
Скубльо се престори, че мисли здравата. Накрая отсече:
— Добре. Струва си риска!
Лихварят се хилеше като гладна невестулка, но същевременно успя да си придаде и притеснен вид.
— Почакай тук! Ще накарам да напишат бележка и ще донеса парите — щом той излезе от стаята, Скубльо се усмихна зловещо.