Говореше й през целия път нагоре по хълма. Това отвлече вниманието й, докато Черният замък не засия тъй огромен, че вече не можеше да не го забележи. Тогава очите й се разшириха. Разтрепери се и се разнесе смрад, когато не успя да овладее червата си.
— Да, скъпа — каза й Скубльо със спокоен тон като в обикновен разговор. — Да. Черният замък. Канеше се да ме оставиш на милостта на приятелчетата си. Заложи — и загуби. Сега аз те оставям на милостта на моите…
Спря, слезе и отиде до портата. Тя се отвори незабавно.
Високото същество го посрещна, размахвайки паешките си ръце.
— Добре — каза то. — Много добре! Партньорът ти никога не носеше живи играчки!
Вътрешностите на Скубльо се свиха. Прииска му се да си промени решението. Искаше само да нарани и унижи Иска… но беше твърде късно. Не можеше да се откаже вече.
— Съжалявам, Иск! Не трябваше да постъпваш така с мен. И двамата с Гилбърт не биваше! И неговият ред ще дойде. Кестенявия Скубльо не е такъв, за какъвто го мислят всички!
През парцала в устата Иска се разнесе хлипащо стенание. Скубльо се извърна. Трябваше да се махне оттук. Обърна се с лице към високото същество.
То започна да брои парите направо в ръката му.
Както винаги, Кестенявия не се пазари. Всъщност дори не ги поглеждаше, просто ги пъхаше в джобовете си. Беше съсредоточил вниманието си върху мрака зад тварта.
Там се бяха събрали повечето от неговия вид, съскаха и се блъскаха. Разпозна ниското, с което се беше пазарил преди време. Високото същество спря да брои. Той отсъстващо натъпка парите в джобовете си и се върна до каруцата. Тварите в сенките пристъпиха напред, сграбчиха Иска и започнаха да й късат дрехите. Едното извади парцала от устата й. Скубльо започна да обръща каруцата.
— За бога, Кестеняв! Не ме оставяй!
— Всичко свърши, жено. Свърши! — Той взе юздите. — Хайде на заден, мулета!
Тя започна да пищи, докато той обръщаше към вратата. Не погледна назад. Не искаше и да знае какво става.
— Мърдайте, мулета!
— Върни се пак — и по-скоро, Кестеняв Скубльо! — подвикна след него високата твар.
27.
Хвойноград — изгнание
Повикването на Шепота ме хвана неподготвен. Беше прекалено рано за всекидневния доклад. Едва бях успял да закуся. Знаех си, че това означава проблеми и не останах разочарован.
Покорената сновеше като окован звяр, излъчваше напрежение и гняв. Влязох с маршова стъпка, изпънах се в идеална стойка и не се помъчих да се извинявам за грешките си — в случай, че нещо е тръгнало на зле по моя вина. Тя не ми обърна внимание цели няколко минути, докато си изтощи енергията. После седна и се втренчи внимателно в ръцете си. Вдигна поглед. И ето я, дошла на себе си. Всъщност дори се усмихна. Ако беше красива като Господарката, тази усмивка би стопила и гранит. Но каквато си беше, грозна дърта войничка, подобна усмивка само подчертаваше мрачната й физиономия.
— Какво беше разположението на хората снощи? — попита тя.
Озадачен, отвърнах:
— Моля? Имаш предвид здравето им ли?
— Какви позиции заемаха?
— Ох!
Това беше изцяло отговорност на Брестака, но бях наясно, че не мога да си измия ръцете с него. Покорената не толерираше извинения, колкото и разумни да са.
— Трима души са на кораба с Вола, търсят онзи човек, Аса… — притеснявах се, че тя ги е пратила. Когато не разбирам мотивите на един Покорен, ставам параноик. — Петима бяха в Патъка, преструват се на чуждестранни моряци. Още трима са там и следят хората, които смятаме за особено интересни. Трябва да сверя с Брестака, за да съм сигурен, но поне още четирима са в други краища на града и се опитват да открият нещо интересно. Останалите бяхме в замъка, свободни от смяна. Не, момент — още един човек би трябвало да стои в щаба на тайната полиция на Дука и двама да са в Оградата, като се въртят с Попечителите. Аз лично бях с Инквизиторите по-голямата част от нощта, промивах им мозъците. Доста сме се разпрострели. Ще се радвам, когато Капитана стигне дотук, защото имаме твърде много задачи като за наличната жива сила. Доста изоставаме с плановете…
Тя въздъхна, изправи се и отново тръгна да обикаля.
— Нося вина като всички останали, предполагам…
Покорената се загледа през прозореца и остана така дълго време. После ми махна. Присъединих се към нея. Шепота ми посочи Черния замък.