— Само на косъм е! Опитват се да отворят път за Властелина. Още не му е дошло времето, но са се разбързали — може би са усетили интереса ни.
Тази история в Хвойноград беше като гигантски, многопипалест морски звяр от моряшките приказки. Все едно накъде се обръщахме и какво правехме, затъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко.
Докато работехме успоредно с Покорените и се опитвахме да замаскираме все по-очебийната пътека, на свой ред затруднявахме усилията да бъде спрян възходът на Черния замък. Ако се прикриехме добре, просто щяхме да позволим на Властелина да изникне в неподготвения за пришествието му свят.
Не исках този кошмар да тежи на съвестта ми.
Макар че, както ми се струва, гледам да не го описвам по този начин, ние бяхме затънали в съществени морални затруднения. Не сме свикнали с такива проблеми. Задачата на наемника не изисква особено морализаторстване или взимането на етични решения. Като цяло наемникът оставя морала за други дни или в най-добрия случай преподрежда привичните структури, за да ги нагласи според нуждите на начина си на живот. Най-важният въпрос е колко добре се справя с работата, колко лоялно изпълнява договора си, доколко отговаря на изискванията на клетвата си и как се отнася към другарите си. Светът извън рамките на бойната му единица е като безличен сън. Тъй че всичко, което прави или на което е свидетел, е от минимално значение, доколкото причините му се намират извън Отряда. Бяхме се намъкнали в капан и можеше да се изправим пред най-големия избор в историята на Братството. Можеше да се наложи да предадем четири века история на Отряда заради общото благо…
Знаех, че не мога да позволя на Властелина да стане от гроба, но ако това се окажеше единственият начин Господарката да не научи за Глезанка и Гарвана…
И все пак… Господарката не беше много по-добра. Служехме й и — доскоро — бяхме верни и покорни, като изтребвахме Бунта, където го срещнем. Но не смятам, че мнозина от нас са безразлични към това, което представлява Тя. Беше по-малкото зло от Властелина, само защото не беше толкова целеустремена и беше по-търпелива в удържането на страстта си към пълен и цялостен контрол. Това ме поставяше пред нов въпрос. Дали бях способен да жертвам Глезанка, за да спра завръщането на Властелина, ако такава се окаже цената?
— Много замислен ми изглеждаш — отбеляза Шепота.
— Хмм… В тази история има твърде много сложни неизвестни. Попечителите. Дука. Ние. Вола, с неговия безумен кръстоносен поход срещу престъпниците…
Разказал й бях, че Вола произхожда от Патъка, захранвайки я с привидно безсмислена информация, за да усложня и отвлека мислите й.
Тя отново посочи:
— Не предложих ли да сложите патрул около замъка?
— Да, госпожо. Известно време държахме човек там. Но нищо не се случи, а и ни наредихте да свършим и други неща… — прекъснах, изпаднал във внезапно грозно подозрение.
Тя ми прочете мислите.
— Да. Снощи. И тази доставка е била още жива.
— О, боже! — промърморих. — Кой го е направил? Знаеш ли?
— Само усетихме последвалите промени. Те се опитват да отворят пътя. Не бяха достатъчно силни още, но се приближиха твърде много.
Пак започна да обикаля, а аз наум прегледах задачите за Патъка от снощи. Трябваше да задам някои много целенасочени въпроси на момчетата.
— Посъветвах се пряко с Господарката. Тя е много притеснена. Заповядва да оставим всички странични задачи за по-късно. Трябва да преустановим притока на нови тела в замъка. Да, останалите от Отряда ви ще пристигнат скоро — след не повече от шест до десет дни. А имаме да свършим доста работа, за да подготвим почвата за идването им. Но, както ти забеляза, и без друго има твърде много работа и твърде малко хора за вършенето й. Нека Капитана да се оправя, когато дойде. Черният замък трябва да бъде изолиран.
— Защо не докараш няколко души с килимчето?
— Господарката забрани.
Опитах се да покажа притесненията си.
— Но защо? — Изпълваше ме боязливо предчувствие, че вече знам и от него ме избиваше лепкава пот.
Шепота сви рамене:
— Защото не иска да си губите времето в приветствия и развеждане на новодошлите. Върви и виж какво може да се направи за изолирането на замъка!
— Да, госпожо!
Тръгнах си, замислен, че е станало и по-добре, и по-зле, отколкото бях очаквал. По-добре, защото тя не изпадна в един от бесните си пристъпи на гняв. По-зле, защото на практика беше обявила, че ние, тук присъстващите, сме заподозрени и че може би страдаме от морална зараза, щом Господарката не иска да се свързваме с братята си.