Грозна работа.
— Аха — съгласи се Брестака, когато му казах. Нямаше нужда от обяснения. — Което означава, че ще трябва да се свържем със Стареца по друг начин.
— Куриер?
— Че как иначе? Кой може да изчезне и да го покрием?
— Някой от хората в Патъка.
Сержантът кимна.
— Аз ще се заема с това. Ти върви и пресметни как да изолираме замъка с хората, с които разполагаме.
— Защо ти не се заемеш със замъка? Искам да открия с какво са се забавлявали нашите хора снощи!
— Не, Знахар, стига толкова игрички, отнемам ти командването. Не казвам, че се справяш зле, просто не се справяш както трябва. Което е по моя вина всъщност, защото от двамата войникът съм аз.
— Това, че си войник, не те прави по-важен, Брестак. Не сме на бойното поле, за шпионаж става дума. А шпионите се нуждаят от време, за да влязат под кожите на хората. Още не сме имали време и…
— Точно сега не ни и остава. Нали това ми каза?
— Предполагам, че да — признах. — Добре, ще се занимая със замъка. Но ти разбери какво е ставало долу снощи, особено около кръчмата „Желязната лилия“. Това име непрекъснато изниква някъде, досущ като на онзи Аса.
Докато говорехме, Брестака се преобличаше. Сега приличаше на моряк, останал на сухо, твърде стар за кораб, но все още достатъчно як за мръсната работа. Идеално щеше да пасне в Патъка. Така и му казах.
— Вярно си е. Да се размърдаме! И не планирай да се наспиваш, докато Капитана не пристигне!
Спогледахме се и не си казахме това, което всеки от нас си мислеше. Ако Покорените не искаха да се свързваме с братята си, какво ли щяха да направят, когато Отрядът се появи в пряка видимост и излезе от планините Уоландър?
Гледан отблизо, Черният замък беше едновременно интригуващ и притеснителен. Приближих коня си, обиколих няколко пъти постройката, дори махнах жизнерадостно, когато забелязах някакво движение върху лъскавите му зъбери.
Зад него имаше трудна местност — стръмна, камениста и обрасла с клонести, трънливи храсти, които излъчваха гнила миризма. Човек, помъкнал труп, не би могъл да стигне до крепостта от тази посока. По протежение на хребета от изток и запад местността беше по-поносима, но дори и оттам подходът изглеждаше невероятен. Хората от типа „продавачи на трупове“ щяха да минат по най-лесния път. Което означаваше, че ще използват онзи, който тръгва от Речното пристанище на брега, пресича квартала с къщи на търговската класа по долните склонове и продължава към портата на замъка. Чак до портата вървяха изровени коловози, значи оттук беше минавано често.
Проблемът ми се състоеше в това, че наблизо нямаше място, където да залегне ескадрон и да не бъде видян от стената на замъка. Чак по здрач успях да оформя плана си.
Открих изоставена къща доста далеч на склона и малко по-нагоре по реката. Щях да скрия хората си там и да сложа стража около пътя в населения район. Те щяха да ни предадат съобщение, ако видят нещо подозрително. Можехме да се разтичаме и да се качим по склона, за да прихванем потенциалните продавачи на тела. Каруците според мен бяха бавни и щяха да ни отпуснат необходимото време.
Старият Знахар е брилянтен стратег. Да, да! Наредих войниците си по местата им и всичко бе готово до полунощ. Още преди закуска имахме две фалшиви тревоги. По неприятния начин научих, че покрай моя стражеви пост минава съвсем законно движение.
Стоях в старата къща с отбора си, като редувах играта на тонк с притеснения и от време на време задрямвах. Доста поразмишлявах и за онова, което се случваше в Патъка и срещу долината, в Дуретил. Молех се Брестака да съумее да удържи всички краища на нишките в мрежата ни.
28.
Хвойноград — Лиза
Скубльо прекара целия ден, затворен в стаята си. Зяпаше тавана и се мразеше. Беше стигнал дъното на човешкото негодяйство. Нямаше престъпление, което да не е извършил, и нещо, което да зачерни душата му още повече. Дори такса от милион ливи не би го качила на кораба в Деня на прехода. Името му трябва да беше написано в Черната книга заедно с имената на най-ужасните злодеи.
На следващата сутрин, докато той планираше пореден ден зяпане на тавана и самосъжаление, Лиза му подвикна иззад вратата: