— Господин Скубльо? Господин Скубльо!
— Ахъ?
— Бо и Лана са дошли.
Бо, Лана и дъщеря им бяха слугите на майка му.
— Те какво искат?
— Да си уредят сметките за месеца, струва ми се!
— О! — той се надигна.
Лиза го спря в началото на стълбите.
— Права бях за Иска, нали?
— Така е.
— Съжалявам. Не бих отворила и дума, ако можехме да си го позволим.
— Ние ли? Какво искаш да кажеш с това „ние“? О, мамка му, няма значение. Забрави. Просто не искам да чувам повече за това!
— Както кажеш! Но смятам да те накарам да сдържиш обещанието си.
— Какво обещание?
— Да ме оставиш да въртя „Лилията“.
— О? Ами, добре…
В момента не го беше грижа. Събра месечните сметки от слугите. Добре ги бе подбрал, не го мамеха. Предположи, че заслужават дори малка премия. Върна се горе да вземе парите. Лиза проследи изкачването му, притеснена. Той твърде късно осъзна грешката си. Сега тя се чудеше откъде е взел пари, след като нямаше нито стотинка онзи ден. Намери мръсните си дрехи, изпразни джобовете на леглото и застина изумен. Промърмори:
— О, проклятие! Божке! Какво, по дяволите, ще правя с тези три златни монети?
Имаше и сребро, а също и шепа мед, но… Това беше измама! Съкровище, което не би могъл да похарчи. За местните жители в Хвойноград беше незаконно да притежават сечено злато. Дори новодошлите чужденци трябваше да обменят тяхното срещу сребро. Виж, другите им пари бяха съвсем добре приети. Голям късмет, че монетите на Черния замък бяха твърде странни, макар и със стандартното тегло.
Как би могъл да се отърве от златото? Да го продаде на капитана на някой тръгващ на юг кораб? Такава беше обичайната процедура. Той прибра парите на най-тайното си тайно място, заедно с амулета от Черния замък. Безполезно съкровище! Огледа остатъка.
Двадесет и осем къса сребро, плюс няколко ливи в мед. Достатъчно, за да се погрижи за майка си и Нишадъра. Но в никой случай не стигаше да покрие дълга към Гилбърт.
— Все още съм в проклетия капан с парите — изхленчи. Спомни си бижутата на Иска, усмихна се грозно и промърмори: — Ще се справя!
Разпредели всичко по джобовете си, върна се на долния етаж, плати на слугите на майка си и каза на Лиза:
— Излизам за малко!
Първо отскочи да се погрижи за семейството на Калкана, за което носеше отговорност и после закуцука надолу към свърталището на Гилбърт. Наоколо не се виждаха хора. Този лихвар не беше като Крейг, с други думи — не държеше цяла армия, но и той си имаше трошачите на кокали. Просто отсъстваха в момента. В кабинета му имаше човек — зад завесите струеше светлината на лампи, Скубльо се усмихна зловещо и забърза обратно към „Лилията“. Влезе и отиде до масата в сенките, близо до онази, където обичаше да седи Гарвана. Заемаха я няколко чуждестранни моряци. Истински търговци, ако изобщо беше виждал жив търговец. Въртяха се наоколо от известно време: твърдяха, че заедно с приятелите си, които идваха и си отиваха, били изпуснали кораба си и чакаха следващия.
Скубльо не се сещаше да е чувал името на родното им пристанище.
— Искате ли да спечелите малко лесни пари? — попита ги.
— Че кой не иска? — отвърна единият.
А другият се обади:
— Какво си си наумил?
— Имам малък проблем. Трябва да свърша една работа с мой познат, който има склонност да изгаднява.
— Та ти трябва подкрепление, а?
Скубльо кимна.
Другият моряк го огледа с присвити очи:
— И кой е той?
— Казва се Гилбърт. Лихвар е. Да си го чувал?
— Аха.
— Тъкмо минах покрай него. Очевидно е самичък в момента.
Мъжете се спогледаха. По-високият каза:
— Виж какво ще ти река. Нека ида да доведа един приятел!
— Не мога да си позволя цяла армия.
— Хей, няма проблем! Ние двамата ще свършим онова, за което ни се плаща. Той просто ще дойде да ни прави компания. Чувствам се по-сигурен, когато се навърта около нас.
— Якичък е, а?
И двамата се ухилиха. Единият смигна на другия.
— Аха. Направо да не повярваш!
— Върви го вземи.
Единият си тръгна. Скубльо се настани при другия. Лиза ги гледаше отсреща, присвила очи, умислена. Съдържателят реши, че тя започва да научава твърде много за делата му — и то твърде бързо.
Третият „мъжага“ се оказа с жабешко лице и едва метър и половина висок. Скубльо се намръщи, но морякът му напомни: