— По-добре ми повярвай, момиче! — той се изкикоти. — Продължавай да ме притискаш и като нищо ще се видиш с него. Няма да ти хареса, гарантирам! — Спомни си как високата твар му каза да побърза със следващата доставка.
— Какво стана с Иска?
Скубльо се опита да се изправи, но крайниците му бяха омекнали. Падна обратно на стола си.
— Пиян съм. По-пиян, отколкото си мислех! Излизам от форма… — Лиза кимна мрачно. — Обичах я. Наистина я обичах! Не трябваше да постъпва по този начин. Щях да се отнасям с нея като с кралица! Щях да вляза и в ада заради нея! Почти го направих… — той се изкиска. — Отидох там заедно с нея… Опала!
— Ще направиш ли същото заради мен, господин Скубльо?
— Какво?
— Винаги се опитваш да ме докопаш. Струва ли си?
Скубльо я огледа похотливо.
— Знам ли. Не мога да ти кажа, докато не те пробвам!
— Не знаеш нищо за мен, старче!
— Знам откъде да го науча обаче.
— Откъде?
Скубльо просто си стоеше ухилен, а от ъгълчето на устата му се точеше лига.
— Предавам се. Печелиш. Ела! Ще ти помогна да се качиш по стълбите, преди да си ида вкъщи.
Изкачването беше цяла епопея. Кестенявия бе от пияниците, които имаха навика да заспиват. Когато стигнаха до стаята му, едва се стовари в леглото.
— Благодаря! — промърмори той. — Какво правиш?
— Трябва да те съблека!
— А, сигурно… — Не положи усилия да й помогне. — А сега какво правиш? Защо ме стискаш по този начин?
— Нали ме искаше?
Малко по-късно тя се озова в леглото заедно с него и търкаше голотата си в неговата. Той беше твърде пиян, за да се възползва от ситуацията. Прегърна я, размекна се и пиянски й разказа всичко. Тя го изслуша съчувствено.
29.
Хвойноград — разплата
Скубльо седна така внезапно, че му се зави свят. Някой започна да бие тъпан вътре в черепа му. Изтърколи се до ръба на леглото и шумно повърна. После му стана зле и от още нещо — от страх.
— Аз й казах. Разказах й цялата проклета история! — той се опита да скочи. Трябваше да се разкара от Хвойноград, преди да дойдат Инквизиторите. Имаше злато. Някой чуждестранен капитан можеше да го вземе на юг. Нищо чудно да догони Гарвана и Аса… Намърда се обратно в леглото, неспособен да се вдигне от постелята.
— Умирам! — промърмори. — Ако има ад, точно на такова нещо ще прилича!
Беше ли й разказал? Така мислеше. И то за нищо — нищичко не беше получил от нея!
— Кестеняв Скубльо, роден си за загубеняк. Кога изобщо ще се научиш?
Предпазливо стана отново и се порови в тайника си. Златото си беше на мястото. Може пък да не й беше казал всичко? Огледа амулета. Лиза като нищо можеше да последва проправения от Иска път. Ако все още не е казала никому… Но тя щеше да внимава, нали? Трудно щеше да я хване неподготвена. Дори ако приемем, че успее да я намери…
— Главата ми! Богове! Не мога да мисля… — Долу се разнесе внезапен трясък. Скубльо промърмори: — Проклятие! Оставила е заведението отключено! Ще окрадат всичко!
По бузите му потекоха сълзи. Само какъв край го очакваше… Може би долу беше дошъл Вола и трошеше с приятелчетата си?
Най-добре да посрещне съдбата си. С проклятия на уста успя да се навре в дрехите си и поде дългото спускане надолу.
— Добро утро, господин Скубльо! — весело го поздрави Лиза. — Какво ще искаш за закуска?
Той се втренчи в нея така, сякаш е видял призрак. Преглътна, най-сетне успя да се добере до една маса й седна там, стиснал главата си с ръце, пренебрегвайки развеселения поглед на спътниците си в приключението с Гилбърт.
— Малко махмурлук, а, господин Скубльо? — попита Лиза.
— Да — собственият му глас му звучеше предателски.
— Ще ти забъркам нещо, което татко ме научи да правя. Той е велик пияница, както знаеш!
Скубльо кимна вяло. Дори това се оказа болезнено. Бащата на Лиза беше една от причините да я наеме. Тя се нуждаеше от цялата помощ, която би могла да получи. Още едно от благотворителните му начинания, които бяха тръгнали наопаки.
Тя се върна с нещо толкова гнусно, че дори и магьосник не би го докоснал.