Разнесе се изумено възклицание:
— Проклет да съм! Това е съдържателят!
30.
Хвойноград — още проблеми
Мускуса изникна от нощта.
— Хей! Знахар! Имаме си клиент!
Свих ветрилото карти в ръката си, но не ги хвърлих. Беше ми дотегнало от фалшиви тревоги, а и Мускуса изглеждаше някак смутен. Имаше нещо нередно. Изръмжах:
— И къде е клиентът ни? Я да чуем цялата истина!
— Ще успеят да влязат вътре.
— Те?
— Мъж и жена. Не ги сметнахме за подозрителни, докато не минаха покрай последната къща и не продължиха нагоре. Беше прекалено късно да ги спираме там…
Ударих по масата.
Криво ми беше, че на сутринта пак аз ще изляза виновен. Шепота и без друго се беше отегчила от мен и това можеше да й послужи за извинение да ме прати в Катакомбите за вечни времена. Покорените не се славеха с търпението си.
— Да вървим! — казах с най-спокойния глас, който успях да възпроизведа, докато прогарях дупка в Мускуса.
Той се погрижи да остане извън обсега ми. Знаеше, че не съм доволен, че заради него съм загазил с Покорената. Не му се искаше да ми дава възможност да докопам с ръце врата му.
— Смятам да прережа едно-две гърла, ако операцията отново се прецака! — заявих.
Грабнахме оръжията си и изтичахме в нощта.
Бяхме си подбрали местенце, на двеста метра под портите на замъка, в един храсталак. Разположих хората ни в позиция, точно когато отвътре се разнесоха писъци.
— Звучи ужасно! — сподели един от нашите.
— Млъквай! — отрязах.
По гърба ми пълзяха ледени раци. Наистина звучеше ужасно. Продължаваше и продължаваше… Най-сетне чух приглушено подрънкване на хамути и скърцане на зле смазани колела. След това се разнесоха гласовете на разговарящи тихо хора.
Изскочихме от храста. Един от нашите откри фенера си.
— Проклет да съм! — възкликнах. — Това е съдържателят!
Мъжът се прегърби. Жената ни зяпна с ококорени очи. После скочи от каруцата и хукна.
— Хвани я, Мускус! И небесата да ти помагат, ако я изтървеш. Дърдавец, смъкни това копеле долу. Разноглед, откарай каруцата до къщата. Останалите ще минем напряко!
Мъжът на име Скубльо не се съпротивляваше, тъй че пратих още хора да помогнат на Мускуса. Двамата с жената шумно се промъкваха през храстите. Тя тичаше към малка урва, където щеше сама да се вкара в задънена улица.
Заведохме Скубльо до старата къща. Щом се озова на светло, изгуби съвсем духа си и повехна още повече. Нищо не казваше. Повечето пленници все някак се противяха на ареста, пък ако ще и с отричане на причините. Скубльо имаше вид на човек, който смята, че най-лошото дори е закъсняло да се стовари на главата му.
— Сядай! — наредих и му посочих стол до масата, където играехме карти. Взех си друг, обърнах го и се настаних с лакти на облегалката и с опряна на дланите брадичка.
— Хванахме те, Скубльо! Да имаш нещо да кажеш?
Той просто съзерцаваше плота на масата — човек, изгубил всякаква надежда.
— Че има ли какво да се казва?
— О, мисля, че има страшно много! Със сигурност сме ти пъхнали врата в примката, но още си живичък. И като едното нищо може да отървеш въжето.
Очите му се разшириха леко, после пак се изпразниха. Не ми повярва.
— Не съм Инквизитор, Скубльо!
Сега вече видях искрица живот в погледа му.
— Истината ти казвам. Следвах Вола, понеже той познаваше Патъка. Работата ми няма много общо с неговата. Вярваш или не, съвсем не ме е грижа за нападението над Катакомбите. Интересува ме Черният замък, понеже той е ужасна заплаха за всички, но много повече ме интересуваш ти. Заради един човек на име Гарвана!
— Един от хората ти те нарече Знахаря. Гарвана беше ужасен до смърт от човек със същото име. Видял го в нощта, когато хората на Дука хванаха някои от приятелите му.
Така значи. Видял е нападението. Проклятие, а уж внимавам!
— Е, аз съм същия Знахар. И искам да знам всичко, което си научил за Гарвана и Глезанка. И всичко за всички други, които може да знаят по нещо!
По лицето му премина сянка на предизвикателна гордост.
— Сума хора те търсят, Скубльо! Вола не е единствен. Моята господарка също те търси, а това значи, че си имаш много по-сериозен проблем! Никак няма да ти хареса… А Тя ще те хване, ако не си изиграеш правилно картите!