— И той какво може да ми каже?
— Не е много. Посещавал го е само нощем и е стигал до един проход зад портата.
— Хмм. Покорените също имат едно момиче в Дуретил, говорих с нея. Не можа да ми каже нищо. Влизала е само веднъж и е била прекалено уплашена, за да се оглежда.
— Още ли е жива?
— О, да. Нали това е тази, която сте хванали? Да, жива е. Заповеди на Господарката очевидно. Мръсна малка вещица. Хайде да пообиколим!
Под съпровода на постоянното мрънкане на Едноокия се изкачихме до далечния хребет, където местността беше най-неравна. Лейтенанта отбеляза очевидното:
— Няма начин да нападнем оттук, не и без помощта на Покорените.
— Доста помощ ще ни потрябва, все едно от коя посока ще тръгнем!
Той ме погледна въпросително. Обясних му за проблемите на Перото в нощта, когато заловихме Скубльо и прислужницата му.
— Оттогава насам повтаряло ли се е?
— Не. И преди не е имало такова нещо. Също и моят човек, който е влизал, никога не е виждал нещо необичайно. Но, проклятие, това чудо е свързано с Могилните земи и зад него стои Властелина. Знаеш, че това няма да бъде лесна работа. Те са наясно, че ги очакват неприятности.
Едноокия издаде писукащ звук. Лейтенантът изръмжа към него.
Магьосникът протегна ръка. Като един вдигнахме глави към стената, която се извисяваше на поне двадесетина метра от нас. Не видях нищо. Нито пък Лейтенанта.
— Какво има? — попита той сурово.
— Нещо ни гледаше. Доста гнусна твар.
— И аз го мернах — додаде Брестака. — Високо, кокалесто и жълтеникаво създание с очи като на змия.
Огледах по-внимателно стената.
— И как можа да го различиш оттук?
Той потрепери и сви рамене:
— Ей така, можах. И никак не ми хареса. Изглеждаше, сякаш иска да ме ухапе!
Повлякохме се през гъстите храсти и се катерехме по камънаците, хвърляйки по едно око към замъка и към склона под нас. Брестака промърмори:
— Гладен поглед. Такъв си беше!
Стигнахме хребета от запад на постройката. Лейтенанта поспря.
— Колко може да се приближи човек?
Свих рамене:
— Не ми стигна смелост да проверя!
Той пристъпи ту на едната, ту на другата посока, сякаш се опитваше да различи нещо.
— Я да докараме тук малко затворници и да открием каква е истината!
Смукнах една храчка през зъбите си, преди да заявя:
— Няма да можеш да накараш никой от местните да доближи това място!
— Така ли мислиш? А как ти изглежда това в замяна на амнистия? Шекера е насъбрал половината злодеи от Патъка. Тръгнал е на истински кръстоносен поход срещу престъпността. Има ли три оплаквания за някого, прибира го.
— Звучи ми малко простовато — обясних. Обикаляхме, за да погледнем и откъм портата на замъка. С „простовато“ имах предвид „опростено“, а не „лесно“.
Лейтенанта се изкиска. Тежките месеци не бяха потушили странното му чувство за хумор.
— Простите умове реагират на прости отговори. Няколко месеца с реформите на Шекера и Дукът ще излезе герой!
Разбирах какво иска да каже. Хвойноград тънеше в беззаконие и беше управляван от най-яките по места. Имаше орди от Скубльовци, които живееха в ужас и постоянно страдание. Намереше ли се човек да намали ужасите, щеше да спечели привързаността им. А развита по правилен начин, тази благодарност щеше да преживее и последващите ексцесии.
Чудех се обаче дали подкрепянето на слабите си струва. Или по-скоро дали като успешно ги заразяваме със смелост, не си създаваме сами неприятности занапред. Премахни всекидневното повсеместно насилие и те като нищо ще си изберат нов обект за омразата си… може да замислят насилие върху теб.
Бях го виждал и преди: дребните хора трябва да мразят, трябва да винят някого за собствените си недостатъци. Но този проблем можехме да разглеждаме и по-късно. В момента от нас се изискваше незабавно, пълно и изострено внимание. Портата на замъка се отвори, щом се изравнихме с нея. Към нас хукнаха половин дузина бесни твари. Заля ме летаргична мъгла и открих, че страхът ми се смалява още преди да е възникнал. Докато те изминаваха половината път към нас, вече ми се искаше само да легна.
Болка изпълни крайниците ми, главата ме цепеше, а стомахът ми бе стегнат от мъчителни спазми. Летаргията изчезна. Едноокия се кривеше в странни движения, танцуваше, врещеше като малко вълче, размахваше ръце като ранена птица… Голямата му, странна шапка полетя, повей на вятъра я понесе надолу по хълма и я заплете в храстите. Между сричките на заклинанието магьосникът изрева: