— Направете нещо, идиоти! Не мога да ги удържам вечно!
Дрън! Мечът на Брестака излетя от ножницата си. Същото стори и този на Лейтенанта. Аз не носех друго оръжие, освен дълъг кинжал. Извадих го и се присъединих към нападението. Създанията от замъка стояха вцепенени, а в обсидиановите им очи се четеше изненада. Лейтенанта ги достигна пръв, спря и замахна, стиснал меча здраво с две ръце. Ханджарът му силно напомняше меча на палач. Удар като този би отрязал шиите на трима души, но не успя да свали главата на жертвата му, макар че се заби дълбоко. И по трима ни плисна кръв.
Брестака опита с напад, аз също. Мечът му потъна на една педя в жертвата. Имах чувството, че съм забил кинжала си в меко дърво. Потъна в плътта на моята жертва не повече от един пръст. Вероятно дори не беше достатъчно дълбоко да засегне важен орган. Издърпах острието си и се поразрових в медицинските си познания за по-добра точка за убиване. Брестака ритна жертвата си в гърдите, за да освободи своето оръжие.
Лейтенанта имаше най-доброто острие и подход. Той отсече още един врат, докато ние се мотаехме наоколо. После Едноокия ги изпусна от контрол. Очите на създанията от замъка се съживиха. В тях гореше чиста, огнена омраза. Боях се, че незасегнатите две твари ще я излеят върху нас. Но Лейтенанта замахна яростно и те отстъпиха. Онова, което раних, се повлече след тях. Падна, преди да стигне до портата, но продължи да пълзи. Тя се затвори право в лицето му.
— Тъй значи — отбеляза Лейтенанта. — Ето тук неколцина, с които няма да ни се наложи да се срещаме по-късно. Моите комплименти, Еднооки!
Говореше доста спокойно, но гласът му беше на ръба на писъка, а ръцете му трепереха. Ако черният магьосник не беше дошъл с нас, сега тварите щяха да пируват с труповете ни.
— Мисля, че видях достатъчно за днес. Да се махаме!
Деветдесет процента от мен искаха да избягат колкото се може по-бързо. Останалите десет се придържаха към задълженията си.
— Нека вземем с нас и едно от тези копелета — изхриптях. Устата ми беше пресъхнала от страх.
— Че за какъв дявол? — поиска да знае Брестака.
— За да мога да го нарежа и да видя какво представлява.
— Ами добре! — Лейтенанта се приведе и сграбчи едното тяло под мишниците. То се загърчи вяло. Разтреперан, аз хванах обутите му крака и го вдигнах. Създанието се прегъна по средата.
— Мамка му — прокълна го Лейтенанта. Пусна неговия край и се присъедини към мен. — Ти дърпай този крак, аз ще дърпам другия!
Дръпнахме и тялото кривна встрани. Започнахме да се препираме кой какво трябва да върши.
— Вие, момчета, ще спрете ли да се дърлите? — изръмжа Едноокия.
Посочи със сбръчкания си черен пръст. Погледнах през рамо. Тварите се бяха накачулили по бойниците. Определено се усещаше повишение в силата на ужаса, излъчван от замъка.
— Става нещо! — възкликнах и се понесох надолу по склона, без да пускам тялото.
Лейтенанта тръгна с мен. Нашият товар доста се поблъска в камъните и храстите.
Бам! Нещо удари склона — като тупване на гигантски крак. Чувствах се като хлебарка, бягаща от човек, който мрази вредителите и си е обул подкованите с налчета ботуши. Последва още едно тупване и по-силно сътресение.
— О, мамка му! — промърмори Брестака. Подмина ме, размахвайки равномерно ръце. Едноокия се движеше точно зад него, приведен ниско и постепенно печелеше преднина. И двамата не ни предложиха помощ.
Трето тупване, последвано от четвърто, на равни интервали във времето, всяко по-близо от предишното. Последното изби парченца камък и над нас се посипа дъжд от сухи клонки и листа.
На петдесетина метра по-надолу по склона Едноокия спря, обърна се и направи един от магическите си номера. Във вдигнатите му ръце избухна топка бледосин огън, която с рев се стрелна нагоре по хълма и ме подмина на няма и една педя. С Лейтенанта притичахме покрай магьосника, а петата гигантска стъпка посипа гърбовете ни с късчета камък и клонки. Едноокия нададе див вой и побягна отново. Изврещя:
— Това беше най-добрият ми удар! По-добре хвърлете този клоун и да изчезваме!
После се отдръпна встрани като заек, бягащ от хрътки.
Долината над Пристанището се изпълни с бясно свистене. Над южния склон се стрелнаха две точици, които се носеха толкова бързо, че окото не можеше да ги проследи. Преминаха над нас с кух, басов рев и изтрещяха като божиите барабани зад гърба ни. Не бях сигурен, но ми се стори, че точиците са свързани.