Появи се още една двойка, която се въртеше около общия си център. Тези разгледах по-добре. Да, бяха свързани. Ревяха. Бумтяха. Погледнах през рамо, фасадата на Черния замък беше изчезнала зад стена от цвят, сякаш заляна с боя, която постепенно се оттече като от стъклена повърхност, към която не можеше да полепне.
— Покорените се заловиха да ни защитават! — задъхан, отбеляза Лейтенанта.
Очите му бяха разширени, но стискаше решително под мишница своята част от общия ни товар. Дрехата на проклетата твар непрекъснато се закачаше. Паникьосани, бясно я задърпахме от един бодлив храст. Продължавах да поглеждам назад, очаквайки нещо да дойде и да ни размаже по целия склон.
Пристигнаха още две топки и пръснаха боя. Не нанесоха очевидни щети, но държаха замъка ангажиран. Освободихме плячката си и продължихме нататък.
Появи се друга двойка точки, която падна отвисоко. Посочих:
— Перото и Шепота!
Покорените се понесоха към замъка, предшествани от пронизителен писък. Огън заля крепостната стена. Обсидианът сякаш се топеше и се стичаше като восък, придавайки на и без друго гротескната украса още по-странни форми. Покорените се отдръпнаха, набраха височина и се приближиха за втори удар. Междувременно още една двойка точки изпищя над долината на Порта и боядиса прозрачните стени. Сигурно представлението щеше да е далеч по-живописно за мен, ако не бях толкова зает да бягам по-далеч.
Склонът потръпна под поредната крачка на невидимия гигант. Под нас се появи кръг с диаметър пет метра и почти два дълбок. Полетяха пръчки и камъни. Пропусна ни с няма и пет метра. Ударът направо ни повали. Редица от подобни следи минаваше по склона над нас.
Колкото и да беше силен ударът, не можеше да се сравнява с предишните.
Перото и Шепота отново се снижиха, а фасадата на Черния замък за пореден път започна да се топи, потече и смени формата си. След това буря удари въздуха. Тряс-бум! И двете Покорени изчезнаха в облаци дим. Измъкнаха се, борейки се да овладеят килимчетата си. И двете пушеха, досущ като Перото през нощта, когато заловихме Скубльо. Стремяха се да наберат височина.
Замъкът насочи цялото си внимание към тях. Ние с Лейтенанта успяхме да избягаме.
34.
Хвойноград — бягството
„Лилията“ потрепери няколко пъти.
Скубльо редеше халбите и се чудеше кои от клиентите му са от Черния отряд. Разтърсването го притесни. После над главите им се разнесе свистене, което постепенно отслабна, докато изчезваше в северна посока. Секунда по-късно земята отново потрепери, достатъчно силно да се раздрънчат съдовете. Той се втурна на улицата. Мъничка, коварна част от него продължи да следи клиентите, като се опитваше да определи кой следи него. Шансът му за бягство намаля значително след пристигането на Отряда — вече не знаеше кой кой е, а те всички го познаваха.
Изскочи на улицата точно когато откъм Оградата се разнесе повторно свистене. Погледна натам, накъдето сочеха протегнатите ръце на зяпачите. Свързани с въже двойка топки профучаха на север. Секунда по-късно целият Хвойноград се освети от разноцветно сияние.
— Черния замък! — викаха хората. — Удариха Черния замък!
Скубльо ясно го виждаше от мястото си, фасадата му беше изчезнала зад цветна завеса. Сърцето му се стегна от ужас. Не разбираше защо, нали беше в безопасност тук, долу. Или?…
Беше ли? Велики магьосници подкрепяха Отряда. Не биха оставили замъка да стори нищо… Могъщ удар с чук вдигна облак отломки по северния склон. Кестенявия не виждаше какво точно става, но предположи, че замъкът нанася удар по някого. Вероятно по онзи Знахар, който беше там и държеше постройката изолирана. Може би замъкът се опитваше да отвори пътя?
Ревът на тълпата незабавно насочи вниманието му към двете точки, които падаха от синевата. Огън обгърна замъка. Обсидианът промени формата си, гърчеше се, после отново се върна в нормалното си състояние. Летящите нападатели се зареяха и се обърнаха. Още чифт топки прелетяха наблизо, очевидно хвърляни от Дуретил. И ездачите на килимчета отново се снижиха. Скубльо знаеше кои са те и какво става, и остана ужасен. Около него Патъка, хванат неподготвен, направо полудя.