Той успя да запази достатъчно здрав разум, за да обмисли собственото си положение. Тук-там членовете на Черния отряд тичаха към бойните си постове. Сформираха се дружини. Бързаха. Двойки войници заемаха места, очевидно предвидени отпреди, когато беше вероятно възникването на бунтове и мародерства. Скубльо никъде не забелязваше човек, когото да припознае като някой от бавачките си.
Върна се обратно в „Лилията“, качи се на горния етаж, влетя в стаята си и порови в тайника. Напълни джобовете си със злато и сребро, поколеба се за амулета, но накрая го окачи на врата си и го пъхна под дрехите. Огледа за последно стаята, не видя друго, което би искал да вземе със себе си, и забърза обратно надолу. В общата зала нямаше никой друг, освен Нишадъра, която стоеше на вратата и гледаше зрелището на северния склон. Досега не я беше усещал толкова близка и спокойна.
— Нишадър…
— Кестеняв! Време ли е?
— Да. Оставям двадесет ливи в кутията. Ще се оправиш добре, стига войниците да продължат да идват тук.
— Това там горе ли става?
— Натам е прицелено. Вероятно ще стане и още по-лошо. Те са тук, за да разрушат замъка. Ако успеят…
— А ти къде отиваш?
— Не знам — и наистина, съвсем честно, нямаше представа, — но и не бих ти казал, ако знаех. Те ще научат от теб!
— Кога ще се върнеш?
— Може би никога. Със сигурност не и преди те да се изтеглят!
Съмняваше се обаче Отрядът да го стори. Или, ако се махнеха, щеше да ги смени някой друг. Господарката не му се струваше хищник, който току-тъй се отказва от плячката си. Целуна Нишадъра по бузата.
— Внимавай! И не лишавай от нищо себе си или децата. Ако Лиза се появи, кажи й, че е уволнена. Ако цъфне Калкана, предай му, че му прощавам!
Скубльо тръгна към задната врата. Светкавиците и глъчката на склона продължаваха. Веднъж се разнесе вой, който летеше към Дуретил, но се взриви някъде над Оградата. Кестенявия сведе глава, вдигна яката си и забърза по задните улички към брега.
Само два пъти срещна патрули. И в двата не участваха хора, които го познаваха. Първите не му обърнаха внимание. Ефрейторът начело на втория му каза да си разкара задника от улицата и продължи нататък.
От Пристанищната улица Скубльо отново мерна Черния замък, насечен от мачтите и такелажа на безбройните кораби. Като че ли битката постепенно отслабваше. От крепостта се издигаше гъст, черен дим — мазна колона, наклонена на няколко градуса, струеше над триста метра височина и се разтваряше в тъмен облак. На склона под замъка се виждаха искрици и гъмжило, досущ като рояк бързащи занякъде мравки. Той предположи, че Отрядът тича да влезе в битка.
На пристанището кипеше трескав труд. Каналът беше задръстен от поне дузина кораба, които искаха да излязат. Всеки втори чуждестранен съд се приготвяше за отплаване, а самата река изглеждаше странно бурна и развълнувана.
Скубльо изпробва три кораба, преди да открие такъв, на който парите да говорят достатъчно силно, че да бъдат чути. Плати десет ливи на разбойнически преследвач и си намери място, откъдето да не го видят от брега. При все това, докато екипажът откачаше въжетата, мъжът на име Лихваря пристигна бежешком на кея заедно с ескадрон войници, които още отдалеч се разкрещяха на собственика на кораба да задържи отплаването.
Собственикът ги възнагради с неприличен жест, спомена им едно-две места, където да идат, й пусна кораба надолу по течението. Имаше твърде малко теглачи за многобройните отплаващи съдове.
За неподчинението си шкиперът получи стрела в гърлото. Изумените моряци и офицери стояха смразени и със зинали усти. Стрелите полетяха над борда и убиха повече от дузина души, включително помощник-капитана и кормчията. Скубльо се сгуши в тайника си, обладан от страх, по-дълбок от всеки, изпитван досега.
И преди знаеше, че хората от Отряда са корави мъже, които не си играят. Но досега не беше осъзнавал точно колко корави са и колко настоятелни могат да бъдат. На тяхно място хората на Дука просто щяха да вдигнат отчаяно ръце и да се отдалечат с проклятия на уста. Нямаше да изпотрепят и мухите около кея…
Стрелите продължаваха да се сипят, макар и по-нарядко, докато корабът не излезе от обсега им.
Едва тогава Скубльо надникна навън и проследи как градът полека се смалява. О, бавно отплуваше назад… За негова изненада никой от моряците не му се сърдеше. Вярно, изглеждаха ядосани, но не бяха направили връзката между нападението и прибрания в последния момент пътник.