Покорените най-сетне дойдоха да видят какво става. Всъщност дойде Хромия. Първата му работа беше да вземе цял наръч копия, да им направи някаква магия и да ги метне отвисоко върху земята. Те се превърнаха в колони от синкава светлина, издигащи се между рова и замъка.
На склон отзад Едноокия осигуряваше собствено осветление, като въртеше виолетови паяжини и пускаше краищата им по вятъра. Те бързо издадоха приближаването на половин дузина силуети в черно. Литнаха стрели и копия.
Поне няколко от тварите пострадаха, преди да ни се противопоставят. Блесна ярка светлина, която постепенно избледня до обкръжаващо всеки от тях сияние. Нападнаха.
Върху стените на замъка се появиха и други силуети. Хвърляха надолу по склона някакви предмети с размера на човешка глава, които се носеха към изкопите отзад. Едноокия направи нещо, за да промени курса им. Само една му се изплъзна. След нея остана следа от изпаднали в безсъзнание войници и работници.
Съществата от замъка очевидно бяха планирали всички възможни развития, но не и присъствието на чернокожия. Бяха способни да затруднят максимално Хромия, но срещу нашия магьосник изглеждаха безсилни. Той заслони хората си и ги накара да се бият лице в лице, когато тварите ги наближиха. Повечето от подчинените му паднаха, но победиха нападателите си.
Тварите от замъка вече се готвеха за сражение срещу рова и стената, точно срещу мястото, където стоях и наблюдавах. Помня, че бях по-скоро озадачен, отколкото уплашен.
Колко ли живееха вътре? Скубльо беше останал с впечатлението, че замъкът е практически ненаселен. Да, но двадесет и пет от тях, подкрепени с магия, направиха рова и палисадата почти безполезни. Излязоха през портите, а в същото време през стената на замъка прескочи нещо огромно и подобно на пикочен мехур. Удари земята, отскочи два пъти и се стовари върху рова и палисадата, като запълни едното и събори другото. Нападателите се втурнаха към пробива. Колко бързо се движеха тези твари!
Хромия връхлетя от нощта. Свръхскоростното му спускане предизвика свистене и сияеше дори по-ярко, докато падаше. Блясъкът се люспеше от него на снежинки с размера на кленови семенца, които пърхаха, въртяха се и се рееха към земята, като се впиваха във всичко, до което се докоснеха. Четирима или петима нападатели паднаха. Лейтенанта стовари масивна контраатака, довърши неколцина от ранените и после се наложи да отстъпи. Няколко от тварите влачеха падналите войници към замъка. Пристигнаха и други.
Тъй като не съм от смелчаците, предпочетох бързо да се оттегля встрани по склона. Това се оказа разумен ход.
Във въздуха с пукот се появи ярко сияние, което отвори процеп към нищото. Оттам лъхна невероятен хлад. Склонът замръзна толкова дълбоко и бързо, че самият въздух се превърна в лед. Към засегнатата област със свистене се понесе бурен въздушен поток — и също замръзна. Студът залови повечето от тварите от замъка, като ги обгърна в скреж. Случайно копие удари един от тях. Съществото се разчупи и се разпадна на прах и малки късчета. Нашите започнаха да хвърлят каквото имат подръка, разрушавайки и останалите.
Процепът се затвори след няколко секунди. Относителната топлина на нощта приглуши ужасния студ. Вдигна се мъгла, която за няколко минути забули терена. Когато облаците се разсеяха, не открихме нито следа от жертвите на вледеняването.
Междувременно три недокоснати твари се затичаха надолу по пътя към Хвойноград. Брестака и цял отряд се втурнаха в преследване. Над тях Хромия се издигна високо и рязко се спусна, за да удари крепостта, от която излезе още една група от гнусните създания.
Те награбиха колкото тела можаха да докопат и забързаха назад. Покорения уравновеси спускането си и ги удари. Половината паднаха. Останалите вкараха вътре поне дузина мъртъвци.
Чифт от онези летящи топки със свистене дохвърча от Дуретил и се блъсна в стената на замъка, като го заля с щит от цветове. Още едно килимче се спусна зад Хромия. От него падна нещо, което тупна в Черния замък. Последва толкова ярка светкавица, че заслепи хората на километри наоколо. В този момент гледах встрани, но дори при това положение ми трябваха петнадесетина секунди, преди зрението ми да се възстанови достатъчно, за да видя горящия замък.
Не ставаше дума за призрачния огън, който бяхме видели преди. Това приличаше по-скоро на пожар, който действително поглъщаше материала, от който е израснала крепостта. Отвътре се носеха странни писъци, от които ме побиха тръпки, по-ледени и от процепа към нищото. Изразяваха не болка, а гняв. По стената отново се наредиха твари, този път размахваха нещо като бичове с девет езика, тъй наречените „деветопашати котки“, само че с тях усмиряваха пламъците. Там, където бяха горели огньове, стената изглеждаше видимо смалена.