Надникнах в лазарета, открих само шепа пациенти, убедих се, че положението е под контрол, и се отправих да навестя обсадното строителство.
Лейтенанта бе възстановил пробива в палисадата и рова. Беше разширил и двете, като очевидно възнамеряваше да заобиколи целия замък при все трудния терен по северния склон. Строяха се нови, по-тежки стрелкови оръжия.
Нашият местен предводител явно не се доверяваше само на помощта на Покорените за смаляването на крепостта. Не им вярваше, че ще сторят необходимото. Докато съм дремел, бяха пристигнали отряди от затворниците на Шекера. Но въпреки това Лейтенанта не позволи на цивилните да си тръгнат. Накара ги да събират пръст, докато си хареса място за строеж на рампа. Предложих му:
— По-добре поспи малко!
— Трябва да насочвам стадото! — отвърна той.
Виждаше златната си възможност — талантът му бе останал неизползван с години, а отдавна копнееше за подобна мащабна задача. Подозирам, че смяташе Покорените за дребна пречка, при все изумителното естество на Черния замък.
— Твое си е представлението! — съгласих се. — Но няма да има голяма полза от теб, ако нанесат ответен удар, а ти си прекалено изтощен да мислиш както трябва!
Всъщност едва говорехме и направо губехме смисъла на словата си. Умората разкъсваше мислите ни и ни правеше раздразнителни. Нито разсъжденията, нито действията или речта ни се движеха логично или праволинейно. Той кимна любезно:
— Прав си! — и огледа склона. — Според мен всичко върви добре. Ще ида до лазарета! Прати някой да ме вдигне, ако се случи нещо.
Болничната палатка беше най-близкото място, заслоняващо слънцето. Денят — ведър, ясен и свеж — обещаваше да е извънредно топъл за сезона. Предвкусвах го. Беше ми омръзнало да треперя от студ.
— Дадено!
Изглеждаше прав, че всичко върви като по часовник. Обикновено става така, щом веднъж хората разберат какво се иска от тях. От гледната точка на Хромия, който отново пое въздушния патрул, склонът сигурно приличаше на разровен мравуняк. Шестстотин войници от Отряда надзираваха усилията на десет пъти по толкова хора от града. По пътя нагоре минаваше такова движение, че напълно го разруши.
При все нощната битка и липсата на сън, както открих, хората ни бяха в отлично настроение. Прекарали дълго време в поход, без да правят друго, бяха натрупали голям запас от енергия. Сега тя се изливаше. Работеха с готовност, която заразяваше и местните. На тях очевидно им харесваше да участват в дейност, която изисква обединените усилия на хиляди. Някои от по-здравомислещите твърдяха, че Хвойноград не бил полагал сериозен труд от поколения. Един дори предположи, че именно затова градът е тръгнал към упадък. Вярваше, че Черният отряд и нападението му върху зловещия замък ще се окажат страхотно лекарство за чезнещия обществен дух.
Мнозинството обаче не споделяше неговото мнение. Затворниците на Шекера например ужасно се дразнеха, че ги използват като черноработници. Те представляваха сериозен потенциал за неприятности.
Казвали са ми, че винаги гледам към черната утроба на утрешния ден. Възможно е, но по този начин е по-малко вероятно да останеш разочарован.
Онова, което очаквах, не се случи в продължение на дни. Сякаш тварите от замъка поне временно се бяха отказали от съживяването на Властелина. Понамалихме леко темпото и спряхме да работим така, сякаш всичко трябваше да е готово преди зазоряване.
Лейтенанта завърши огражденията, включително и по задния склон, като заобиколи около изкопите на Едноокия. След това разби предната стена и започна да строи рампата си. Не използваше много мантлети, тъй като беше замислил строежа така, че да осигури самостоятелна защита. Рампата се издигаше стръмно в единия край, където имаше стъпала, построени от камъни от разрушените сгради. Работните отряди долу в града сега събаряха къщите, съсипани от пожара, последвал падането на Перото. Имаше дори повече материал, отколкото можеше да бъде използван за обсадата. Отрядът на Шекера отделяше по-доброкачествените отпадъци, за да ги използва за строежа на нови сгради на разчистените участъци.
Рампата щеше да се издига над височината на крепостната стена с поне няколко метра, след което да се спусне към нея. Работата вървеше по-бързо, отколкото очаквах. Също и проектът на Едноокия, който намери комбинация от заклинания, размекващи камъка достатъчно, за да бъде копан с лекота. Скоро подкопа основите на самия замък и там попадна на материал, който напомняше обсидиан. Не можа да продължи нататък, тъй че започна да се разпростира встрани.