Лично Капитана дойде на проверка. Чудех се с какво ли се занимава и внимателно го подпитах. Отвърна ми озадачаващо:
— Търся начини да държа хората заети.
Помота се наоколо, на пръв поглед безцелно. Току правеше по някой рязък завой и отиваше да оглежда нещо тривиално от моя гледна точка. Неведнъж ни оставяше да крачим в съвсем друга посока като пълни глупаци.
— Проклетата Шепот ме превръща във военен губернатор! — сподели той малко по-късно.
Окашлях се.
— Какво има, Знахар?
— Аз съм Хроникьор, нали не си забравил? Все пак трябва да опиша всичко това по някакъв начин…
Той се намръщи и огледа подозрително варел с вода, заделен встрани за животните. Водата представляваше сериозен проблем. Трябваше да влачим големи количества в допълнение към малкото, което хващахме по време на нередовните валежи.
— Тя ме кара да ръководя града. Върша всичко, което би трябвало да правят Дука и местните големци… — срита един камък и не каза нищо повече, преди той да спре да се търкаля. — Предполагам, че се справям. В града няма човек, който да не работи. Не им плащат нищо, освен храната, но все пак се трудят. Дори накарах хората да внасят проекти, които искат да бъдат завършени, докато тъй и тъй караме всички да се хванат на работа. Попечителите ме подлудяват. Не мога да им обясня, че цялото им разчистване може да се окаже безполезно… — в този му израз долових нещо странно. Подчертаваше усещането, което вече изпитвах — потиснат е от всичко случващо се.
— И защо така?
Той се огледа. Около нас нямаше местни, които да ни подслушват.
— Просто предчувствие. В Дуретил не се говори за това, но мисля, че Господарката смята да плячкоса Катакомбите…
— На местните няма да им хареса!
— Знам. Ти също. Даже Шепота и Хромия го знаят. Но не ние издаваме заповедите. Говори се, че Господарката била останала без пари.
През всичките години, докато бяхме на служба при Нея, никога не останахме без заплата. Господарката се разплащаше с голяма точност. Войниците си получаваха надниците, все едно дали са наемници или редовна армия. Подозирам, че различните отряди можеха да понесат известно отлагане. Почти е традиция от време на време командирите да прецакват подчинените си.
Пък и повечето от нас не се интересуваха от пари. Проявявахме евтини и ограничени вкусове. Предполагам обаче, че настроенията щяха да се променят, ако ни се наложеше да работим безплатно…
— Твърде много хора са на въоръжение, на твърде много граници — обясни Капитана. — Империята се разширява твърде бързо, вече години наред. Държавата просто не може да понесе усилието, а и разкопките в Могилните земи подяждат резервите й. Пък и това продължава все още… Ако Тя победи Властелина, нещата със сигурност ще се променят…
— Дали не направихме грешка, а?
— Много грешки сме направили. За коя по-точно ми говориш?
— За идването на север — пресичането на Морето на страданията.
— Да, грешка е. От години съм го осъзнал.
— И?
— И няма как да се измъкнем, още не. Някой ден, може би, когато заповедите ни върнат обратно в Градовете на скъпоценните камъни или някъде, откъдето можем да напуснем империята и въпреки това да се намираме в цивилизовани земи… — в гласа му долавях почти бездънен копнеж. — Колкото повече време изкарвам на север, толкова по-малко ми се иска да завърша дните си тук, Знахар! Впиши и това в Аналите си.
Бях го разговорил — рядък случай. Просто изсумтях, надявайки се той да продължи да запълва тишината. Така и стана.
— Ние сме на страната на мрака, Знахар. Не е без значение за нас, макар че би трябвало да е. Логично. Ние сме Черният отряд — не сме нито добри, нито лоши, просто войници с мечове за продаване. Но се уморих работата ни все да клони към злия край. Ако наистина започне грабеж, смятам да се оттегля. Гарвана постъпи правилно там, в Чара. Просто се изнесе, докато можеше…
Осмелих се да изкажа пред него мисъл, която от години таях дълбоко в себе си. Мисъл, която досега не бях приемал насериозно, защото знаех какви последствия ще има.
— С това няма да спечелим нищо, Капитане! Остава ни също и възможността да сменим страната!