— А? — Той се отърси от омаята, в която бе изпаднал и сякаш ме забеляза за пръв път. — Не се дръж като глупак, Знахар! Това е глупава игричка. Господарката премазва всеки, който се изправи срещу нея! — и завъртя тока си в земята. — Като буболечка.
— Така си е…
Идеята е глупава — и то по множество, причини, но не на последно място и защото другата страна не може да ни плаща. Пък и бездруго не си представях как ставаме Бунтовници. По-голямата част от тях бяха идиоти, глупаци или амбициозни типове, които се надяваха да се сдобият с парче от собствеността на Господарката. Глезанка беше забележително изключение, но тя е по-скоро символ, отколкото съставна част — и при това таен символ.
— Минаха осем години от появата на кометата в небесата — отбеляза Капитана. — Знаеш легендите. Тя няма да падне, докато Великата комета не се върне тук. Иска ли ти се да преживееш двадесет и девет години в бягство от Покорените? Не, Знахар! При все, че сърцата ни са с Бялата роза, не можем да постъпим по такъв начин. Това е самоубийство. Измъкването от империята е единственият възможен изход.
— Тя ще тръгне след нас!
— Защо? Защо просто да не остане доволна от онова, което е получила от Отряда през тези десет години? Не представляваме заплаха за нея!
Представлявахме. Бяхме огромна заплаха, дори само защото знаехме за превъплъщението на Бялата роза. И аз бях сигурен, че, напуснем ли веднъж империята, или Мълчаливия, или аз ще издадем тайната. Разбира се, Господарката не подозираше, че ние знаем…
— Нашият разговор е просто преливане от пусто в празно — заяви Капитана. — Предпочитам да не говоря за това!
— Както желаеш! Кажи ми какво ще правим тук.
— Господарката идва довечера. Шепота рече, че ще започнем нападение веднага щом предзнаменованията се изпълнят.
Погледнах към Черния замък.
— Не — промърмори той. — Няма да е лесно. Може да е дори невъзможно, при все помощта на Господарката…
— Ако Тя пита за мен, кажи Й, че съм умрял! Излъжи Я нещо — помолих.
Това ми спечели усмивка.
— Но, Знахар, Тя ти е…
— Гарвана — изръмжах. — Знам за него неща, които могат да доведат до смъртта на всички ни. Мълчаливия също. Махни го от Дуретил, преди Тя да е пристигнала. Нито един от двама ни не бива да застава срещу Окото!
— Аз също, ако става въпрос. Защото знам, че ти знаеш нещо… Ще трябва да рискуваме, Знахар!
— Така е. Затова по-добре не Й събуждай подозренията.
— Предполагам, че отдавна те е забравила, Знахар! Ти си просто още един войник!
38.
Хвойноград — бурята
Господарката не ме беше забравила. Никак даже. Малко след полунощ мрачният Брестак ме подбра със себе си.
— Дошла е Шепота и търси теб, Знахар!
Не бях сторил нищо, че да предизвикам гнева й — вече седмици наред.
— Искат те горе, в Дуретил. Тя те вика. Шепота е тук, за да те отведе!
Виждали ли сте възрастен мъж да припада? Аз не бях, но се намирах на косъм от припадъка. Сигурно бях и на косъм от сърдечния удар. Кръвното ми налягане трябва да е скочило до небесата. В течение на две минути ми се виеше свят и бях неспособен да мисля. Сърцето ми биеше бясно, вътрешностите ме боляха от страх. Знаех, че Тя ще ме завлече на сеанс с Окото, което вижда всички тайни, погребани в съзнанието на човека. И все пак не можех да сторя нищо, за да го избегна. Беше твърде късно за бягство. Прииска ми се да съм на борда на кораба за Порт Медовина заедно с Лихваря.
Досущ като осъден на смърт, тръгнал към бесилото, се качих на килима на Шепота, настаних се зад нея и потънах в мислите си, докато се издигахме и се носехме през студената нощ към Дуретил.
Когато подминахме Пристанището, Шепота ми подвикна:
— Сигурно си Й направил голямо впечатление навремето, лечителю! Ти беше първият човек, когото Тя потърси, щом се озова тук.
Имах достатъчно здрав разум, че да попитам:
— Защо?
— Подозирам, че иска да продължиш със записването на историята Й. Досущ както по време на битката в Чар.
Стреснат, вдигнах поглед от сключените си ръце. Откъде беше узнала Шепота? Винаги съм си мислил, че Покорените и Господарката са силно отчуждени.
Казаното от нея беше истина. По време на битката в Чар Господарката ме водеше навсякъде със себе си, за да бъдат записани събитията от деня точно както са станали. И не изискваше някакво специално отношение — всъщност, настояваше да отразявам всичко, както го виждам. От време на време ми се струваше, че подушвам защо: Тя очаква да Я свалят някой ден и — станеше ли така — историците да Я погребат под лъжи. Искаше да разполага с неутрални записки. Не се бях сещал за това от години. Ето още една от любопитните аномалии, които бях забелязал у Нея — не Я беше грижа какво мислят хората, но се боеше, че записките ще бъдат изкривени така, че да устройват някой краен победител.