Петър Кърджилов
Наемен убиец
Мъглата наоколо излиняваше бавно. В съзнанието му се раждаха усещания и мисли, които го изпълваха с трепета на непознатото. Светът край него ставаше все по-осезаем и зрим. Седеше в кресло, по средата на стая, съзерцаваше картина. Понятията „кресло“, „стая“, „картина“ му бяха чужди. И в същото време — познати. Сякаш винаги бе живял с тях. „Живял“?
Влезе в банята, взе душ, обръсна се, после се облече и когато застана пред огледалото в хола, бялата и лепкава мъгла, сред която се бе появил, вече я нямаше. Вгледа се в лицето си, в собственото си лице, което знаеше от малък и което виждаше за първи път. То му хареса. Ето така тази сутрин (усещаше, че е сутрин, знаеше, че съществуват ден и нощ) той откри, че е малко суетен. Това го понатъжи. Но не много.
Стъпи на улицата и нейният натрапчив шум го изнерви. Мъглата край него взе да се сгъстява и той разбра, че винаги (не знаеше точно откога) бе мразил този град.
— Извинете, господине! — възрастната жена едва не връхлетя отгоре му.
Следващите часове бяха ужасни. Скиташе се безцелно, оглеждаше се дали някой не върви след него, сменяше таксита, автобуси, набута се дори в метрото… По обяд влезе в малко бистро, пи сладникава гадна течност, която според някой трябваше да бъде любимото му питие и чак когато излезе навън, се успокои. След това започна мъчителна поредица от срещи. С най-различни хора. От тях разбра, че е „страшно необходим“ на някакъв човек, за когото би трябвало да е бил чувал, който нямало да се скъпи за „тази работа“, само че тя трябвало да се свърши бързо и най-важното — „чисто“! За себе си откри, че говори сдържано и смислено. Кимаше неопределено и навярно направи добро впечатление на огромен като горила мъж, защото на раздяла лицето на онзи се озари от кисела и не вещаеща нищо добро усмивка.
— Утре босът ще те чака в десет — каза горилата. — Бъди точен!
Още през деня усети, че хората не го обичат кой знае колко много, че някои дори се страхуват от него. Вечерта вече бе убеден, че е абсолютно сам на този свят, че е безнадеждно самотен човек, когото никой никога не търсеше дори по телефона. „Човек“?
На другата сутрин се срещна с боса и от него научи, че се казва Марсел Брис.
— Самият Марсел Брис! — възкликна босът.
Изненада се от това как звучи името му, макар че го знаеше от детинство. Произнесе го три-четири пъти на глас. Дребничкият работодател огледа изпитателно съветниците си. Бяха слисани. Единствено горилестият запази хладнокръвие.
— Спокойно, това е човекът, който ни трябва… — рече сдържано той.
Босът наистина беше работодател. Искаше да наеме Брис за една мръсна работа.
— Трябва да очистиш града от едно влечуго!
„Влечугото“ всъщност бе обикновен човек с три деца, който имаше неблагоразумието да притежава локали, които конкурираха тези на боса. И Марсел Брис, професионален стрелец и убиец, трябваше да си свърши работата.
— Пипай бързо и най-важното чисто! — каза на сбогуване босът. — Искам „Глория“ час по-скоро!
Вечерта се напи. За първи път откак изплува от мъглата, откакто се роди (нали така се нарича първата поява на света), той си зададе няколко въпроса. Беше отворил хладилника, оказал се пълен с бутилки, бе си сипал от „неговото“ питие и сега седеше с чаша в ръка. В същото кресло, насред същата стая, пред същата картина… Както в часа на появяването. „Появяване“? „Раждане“?
Правеше нещо, което не бе вършил досега. Не знаеше как се нарича то. Но се опитваше да… намести нещата. Ако се беше появил на този свят вчера, откъде му бе известно кой е, кога е роден, как така помнеше макар и неясно детството си… По какъв начин се беше сдобил с мрачната си биография и злокобната си професия? Откъде, по дяволите, са се взели името му, това мизерно апартаментче, дори този телевизор? Та те бяха негови. Негов бе и навикът да стреля между очите. Помнеше как бе купувал телевизора и същевременно съзнаваше, че вчера изплува от мъглата. От нищото. Беше сигурен, че е за първи път в този свят, че никога друг път не бе имал неудоволствието да живее в него…
— По дяволите!
Викът му прокънтя глухо сред самотните стени. Стана и си наля още една чаша. И точно когато отпи от нея, той откри, че прави нещо, което никога досега не бе вършил. Мислеше! Мислеше сам! Значи съществуваше, защото и в това бе почнал вече да се съмнява. И въпреки всичко изпитваше нещо странно. Нещо не беше наред. Имаше чувството, че не е той, а нещо друго, нещо непонятно и неестествено… Имаше чувството, че е марионетка, че някой друг се разпорежда с неговата съдба. И този някой бе обсебил душата му, помислите му, чувствата му. „Някой друг“?