Сетне долови далечна мисъл. Тя само се прокрадна — далечна, чужда, ала Марсел я прие като своя, защото бе първото му самостоятелно усещане от вчера насам. И неочаквано осъзна, че в този миг другият прави груба грешка. Предполагаемият кукловод, съдник или дори създател бе раздвоил съзнанието на Марсел Брис. Бе влязъл в едната му половина, за да огледа света с очите на един наемен убиец, за да преосмисли ситуацията, която сам бе разиграл. За да предвиди следващите си ходове… В крайна сметка, за да се изправи очи в очи със самия Брис. Тъкмо тази раздвоеност бе дала възможност на Марсел, на истинския, неманипулирания Марсел Брис, да се отскубне от връзката, която непрекъснато усещаше, и да помисли. Той се отърсваше от преследващата го от вчера лепкавост, изплъзваше се от омаята, в която бе потопен. Потопен от онзи, другия! Прозренията нахлуха вихрено в прочистеното му съзнание, в неговото ново аз…
— Ти си един обикновен литературен герой — прозвуча в окупираната половина на разума му. — Персонаж, роден във въображението на твоя създател. Плод си на чужда воля, притежател си на несъществуващи качества и недостатъци, на съчинена от игла до конец биография…
— С какво си по-добър от мен? — попита другата, свободната половина. — Аз съм такъв, какъвто съм. Аз съм аз. А ти кой си, творецо? Къде си?
Беше наистина роден вчера. На своя автор дължеше досегашното си житие, с което и престъпник не би се гордял. Друг бе изваял чертите на лицето му, между другото — не лошо, но пък и същият тип го бе накиснал в една реалност, която (тук мненията им съвпадаха) отвращаваше и двамата… По никакви закони онзи нямаше право да се разпорежда с неговата съдба. Дори по закона за авторското право. А се разпореждаше! Само че тази вечер творецът бе надминал себе си. И тъкмо това бе голямата му грешка. Той бе създал (навярно по свой образ и подобие) една наистина независима личност, която нямаше намерение да се съобразява с натрапените й правила…
Марсел Брис не би се впечатлил толкова от наученото, ако не бе уловил у другия една скрита мисъл. А тя недвусмислено разкриваше предопределената му съдба. Участта не бе от най-благосклонните. Авторът възнамеряваше да го убие! Щеше да го пренесе като изкупителна жертва за греховете на другите, щеше да го посочи за назидание. Създателят на света искаше Брис да умре като мръсно куче сред бели чаршафи, а кръвта му, която трябваше да ороси тяхната колосана невинност, щеше да прерасне в символ на нещо си…
Мъглата наоколо отново взе да лепне. Очертанията на стаята потънаха в нейната омара. Онзи пак бе започнал да разиграва своите фигурки. Само че този път в играта нямаше да участва най-главната — наемният убиец Марсел Брис, човекът (вече наистина човек), който бе заживял свой самостоятелен живот, който трябваше, но не искаше да умре…
Колата запали веднага. Беше крадена. Брис даде леко газ и се гмурна във водовъртежа от автомобили. Подир него нямаше „опашка“, но все пак направи задължителния тур покрай Аркадата. Спря в набелязаната предварително уличка и се измъкна навън. После уверено се отправи към „Глория“.
Планът му бе прост. Щеше да влезе при собственика на локала и да му обясни, че идва да го убие. Но не защото иска това, не дори защото го иска някакъв свиреп мафиот, а защото един маниакален тип си въобразяваше, че може да прави с тях всичко, което махмурлукът му подскажеше. После двамата щяха да бойкотират „играта“. Онзи глупак имаше да гледа тъжно и да се кахъри, че романът му не върви.
Марсел влезе в „Глория“. Изглежда се бе поотпуснал, защото усети мъглата. Затова докосна хладната повърхност на колта, която пареше със своята нетърпеливост. Млад негър галеше пианото в ъгъла. Брис трябваше да убие притежателя. Онзи му заповядваше. Чуждата воля сгъстяваше мъглата наоколо и Марсел осъзна, че планът му няма да успее. В съзнанието му се мярнаха белите чаршафи, алените петна по тях и някакво гърчещо се тяло…
— Добър вечер! — кимна към черния пианист.
И тогава го видя. Нямаше представа дали е млад или стар, висок или нисък. Но го позна. Беше седнал на бара и кротко си пиеше коняка. Мъглата отново се сгъсти. От нея струеше нещо натрапчиво, нещо подканящо. И Марсел тръгна към кабинета на жертвата си, на тяхната жертва. Очите на онзи гледаха присмехулно и това вбеси Брис. Бе дошъл да огледа творенията си, да се позабавлява с кретените, които бе измъкнал от подмолите на грешното си подсъзнание. Наистина беше маниак. Любуваше се на вселената, която бе овалял в шепите на самовлюбения си нарцисизъм.
— По дяволите!
Онзи отпи от коняка. Беше доволен, дори се подсмихна. И с това направи втория си грешен ход.