— Ти сбърка! — каза Марсел.
Вече знаеше какво да прави. Не се страхуваше дори от смъртта — планирана, обмислена, дори възвишена и поетична. Нека онзи да се бои от изхода на двубоя, защото само така можеше да се нарече онова, което бе започнало…
— По дяволите!
Неочаквано Брис спря. Негърът подхвана бавна и тъжна тема. В залата нямаше никой друг. Само пианистът, Марсел и онзи на бара. Онзи с големите, пронизващи, проникващи навсякъде очи. Марсел извади колта. Насочи го към любимото си място — между очите. Те примигаха учудено — две дълбоки човешки очи, които с изумление се втренчиха в дулото на револвера. Мъглата стана гъста, почти непрогледна. Създателят се бе уплашил. Но яростта на Марсел успя да пробие обгръщащата го пелена. Погледът му се впи в пребледнялото лице на писателя, озарявано от огнените езици на окървавените чаршафи… Марсел Брис стреля. Беше абсолютно уверен, че е улучил…
Нещо лумна. Огнените отблясъци прераснаха в пурпурно зарево. Някъде имаше пожар. Мъглата изчезна изведнъж. Гореше „Глория“. Хищните пламъци ограждаха дансинга на заведението. Насред полираната му от безгрижие повърхност стоеше един тъжен мъж с все още димящ револвер в ръка. Огромна, обхваната от огнени езици греда се откъсна от тавана и се сгромоляса върху дансинга…
— Инфаркт! — каза тихо лекарят и бавно отпусна китката на свлеклия се от креслото мъж. — Бях го предупредил, че с тия цигари и това пиене…
— Кой можеше да очаква? — промълви смутено жената, облякла набързо тъмен пеньоар. — Снощи беше весел…
— Поне е починал безболезнено — продължи лекарят. — Работил е, чел е нещо и… край. Виж, дори част от ръкописа е паднал в камината. Няколко листа са изгорели. Можело е да стане пожар…
— Да, да — кимаше замислено жената. Сетне неочаквано попита: — А какво е това между очите…